сряда , 24 май 2017
Театрите » Интервюта » Владислав Виолинов: „Обичам хората и живота! Това е най-голямата ми сила и слабост!“
Владислав Виолинов: „Обичам хората и живота! Това е най-голямата ми сила и слабост!“

Владислав Виолинов: „Обичам хората и живота! Това е най-голямата ми сила и слабост!“

Познаваме младия и талантлив актьор Владислав Виолинов от многобройните му роли във Варненския театър и столичния Театър Българска Армия. Тези от вас пък, които са гледали в „Отело“ на Лилия Абаджиева в Народния Театър, си спомнят за блестящото му превъплъщение в образа на Родриго. В края на миналата година Владислав отново влиза в тази роля, но този път под режисурата на Иван Урумов в една от най-новите постановки на Театър Българска Армия. Кои са най-новите роли на Владислав Виолинов, как минава един негов ден, кое е най-любопитното му хоби, какво го задържа в България и още и още… ще разберем от следващите редове.

Разкажи ми за героите си в двете постановки на Театър Българска Армия – „Стреляйте по артиста“ и „Отело“.

„Стреляйте по артиста“ е първото представление, с което дойдох в Театър Българска Армия. Преди това седем години работих във Варненския театър. Покани ме на предварителен разговор режисьорът Никоколай Ламбрев. Самата пиеса е на Николай Островски. Това е вторият негов текст, по който работя. Първият беше на „Без зестра“ – представление, което играхме в Русе. Островски се занимава с борбата между материалното и нематериалното. В „Стрелйте по артиста“ става дума за това колко е трудно на изкуството в този толкова материален свят. Моят герой е от другата страна. Има своя позиция, която си е правилна за него. Не мога да го нарека добър или лош. Аз съм този, който образно или буквално стреля по артиста. Хората ще дойдат и ще видят…Моят герой е млад човек, който се опитва да живее живота така, както го вижда и успява с неговите си методи, и разбирания. Много добре и бързо се сработихме с екипа, въпреки че половината актьори бяха външни за Театъра на Армията и практически не се познавахме. Мога да кажа, че се получи много хубаво представление, което не само се гледа, но и посланието, заложено в него, се чува.

664300_10151902830767113_266563176_oВ Отело играя ролята на Родриго. Играл съм я преди 10 години в представлението на Лилия Абаджиева, но разбира се, двата прочита нямат нищо общо и конкретно моя герой – съвсем нищо общо няма с предишния. Интересен ми беше в този процес на работа погледа на режисьора Иван Урумов към образа на Родриго. Честно казано, смятам че тази роля е доста трудна, въпреки че два пъти съм я играл. Шекспир никога не оставя недоразвит, недоразработен някой от героите си, те не са сирачета. Ако се оставиш на Шекспир няма как да сбъркаш.Точно този герой – Родриго, е изключително труден за четене. Появите му са много разпокъсани. Мотивациите му са типично шекспирови – говоря за това влюбване, за тази любов, за която няма обяснение. Спомням си на времето, моя учител Коко Азарян, когато работехме цял един семестър Шекспир, ставаше въпрос за пиесата „Дванайсeта нощ“. В нея има сцена, в която едно момиче на име Оливия, предрешена като момче, отива при владетелката на околността, която се влюбва в нея, въпреки че всички мъже искат ръката й. Когато правихме този откъс, Коко ни пита „Защо тя се влюбва точно в момичето?“. Ние започнахме да даваме различни отговори и в един момент колега попита „Професоре, не може ли човек просто да се влюби без причина?“. Коко, следна една от прословутите си паузи, каза „В живота може, на сцената – не.“. В Шекспир много често има едни неща, наречени „шекспирова страст“ – не можеш да намериш обяснение или превод на една такава любов в днешно време. В момента, в който се откажеш да търсиш обяснение на любовта на Родриго към Дездемона, защо той толкова оглупява, изглежда, глуповат, слабоумен дори малоумен, си даваш сметка, че той просто много обича тази жена. А според мен, до голяма степен, пиесата Отело се занимава с любовта ревността и т.н. Това, което ми е интересно, е как мъжът става слаб, когато влезе в една връзка. Когато мъжът обича, той става слаб. Да вземем Отело  – велик войн, провел много битки, изживял какво ли не, това което го побеждава е любовта му. Когато се влюбва става слаб и манипулируем. Същото се случва и с моя герой. При първоначалния прочит можеш да се подлъжеш и да тръгнеш към него като към някакъв идиот, полуидиот или пълен идиот. Опитах се да го изиграя по-лековат, но с помощта на Иван Урумов, в крайна сметка го представих като един достоен кандидат за Дездемона. Той е благородник, богат, интелигентен, симпатичен млад мъж в разцвета на силите си. Театралния подход, който намерихме е точно тази необяснима шекспирова любов, с която политаш – буквално и преносно в този случай.

Играл си и в двете постановки „Отело“ – тази в Народния Театър и в Театър Българска Армия. Коя от двете смяташ, че повече се харесва на публиката? 

Те са страшно различни. Шекспир затова е класик, защото може да бъде поставян по стотици хиляди начини. Лично аз, не мога да ги сравня и да кажа коя от двете е по-добра или по-лоша. Прочита и стила на Лилия Абаджиева е толкова различен и отличителен, че дори само като видиш плакат от представлението й, можеш да разбереш, че е нейно. Смтам, че нейния „Отело“ беше истинско постижение. Състава беше много силен. Новият прочит, в който участвам, по никакъв начин не отстъпва. Той просто е много по-различен. Мисля, че и двете са изключително интересни, гледаеми и модерни постановки.

Къде има повече театър? На сцената или в живота?

Театърът си е за сцената, а това, че в живота играем, лъжем, представяме се за други, е вярно. Има обаче една огромна разлика. В живота, когато лъжеш, човекът отсреща, в повечето случаи, не знае, че го лъжеш, а ако знае, ти не знаеш, че той знае. Докато в театъра, точно това е трудното и магическото, че хората, плащат едни пари, сядат в салона, скръстват ръце и казват „Хайде, излъжи ме.“. Ти ги лъжеш и те вярват. Това в живота е невъзможно. Ето защо смятам, че театърът няма място в живота.

470065_10150656298472113_1343780135_o

Как реши да преподаваш актьорско майсторство?

Случи се малко по случайност, но пък тя се оказа едно от най-правилните решения за кариерата и развитието ми като актьор. Срещна ме с млади хора, които ме вдъхновяват. Когато преподаваш, ти преосмисляш по нов начин неща, които принципно знаеш и ги правиш с цялото си същество. Когато трябва да ги дефинираш за друг, те стават още по-ясни и за теб. Един от основните мотиватори да се занимавам с преподаване е, че имах щастието да срещна страхотни творци, като започнем от Коко Азарян, колеги, с които съм работил, Йорданка Стефанова. Тя беше първият човек, който срещнах на професионалната сцена и научих много неща от нея за много кратко време. От останалите също. От колегите, с които се срещам крада доста, няма как. Ходил съм и на  курсове в чужбина. Не съм направил нищо за да имам привилегията да срещна токова много добри учители, имал съм единствено късмет. Съответно, хората, след мен, които не са успяли да срещнат Коко, не са имали този шанс и не са виновни за това. Така се роди тази нужда у мен да преподам това, което съм научил от него. Преподаването е съвсем друг талант. Може да си страхотен актьор и ужасен преподавател, както и обратното. Аз не знам какъв актьор съм, но знам, че съм стархотен преподавател. От известно време не преподавам, но някой ден сигурно отново ще започна.

Имаш ли любима роля?

Имам много такива. Голяма част от тях вече не се играят. Не виждам смисъл да ги изреждам защото са около 45. Няма как да излъжа, че всички роли са ми любими. Уча се да ги обичам. Затова и невинаги, когато излязат представленията, аз ги играя с цялата обич, на която съм способен. Но с времето се научих да се научавам да ги обичам. Общо взето сега обичам всичките си роли. Театърът е магия. Понякога се случва всичките ти елементи да са на лице – имаш стархотен режисьор, изумителен текст, актьорите са на топ ниво и нищо не се получава. Друг път нищо не върви като хората и в последния момент се случва магията и става страхотно представление. Слава Богу няма формула за успешен театър. А ако имаше, щяхме да правим един и същ театър.

Коя е най-голямата ти сила и най-голямата ти слабост?

Най-голямата ми сила е, че обичам. Обичам хората, живота. Най-голямата ми слабост също е тази.

Без какво на може Владислав Виолинов?

Не мога без приятелите ми.

Как минава един твой ден?

Спя изключително малко. Когато съм в репетиционен период сутрин ставам много рано, защото гласа има нужда от два часа да се събуди, тялото – от един. Те не се комбинират. Има един час, в който се засичат, тъй като се събуждат едновременно. Това, което ще ви изненада много е, че  първият един час от деня ми винаги започва с онлайн мулти – плейър игра на тетрис, срещу други хора. На световно ниво съм, но има и много по-добри от мен. Пия доста кафе, отивам на репетиции, ако имам представление играя. Занимавам се много с компютри. Доста често нощите ги прекарвам пред монитора, тъй като превеждам технически текстове от английски език. С това си изкарвам прехраната, защото театърът е скъпо хоби. Няма как да работиш само театър. Това е втората ми професия.

Кога се сбъдват мечтите?  

Мечтите се сбъдват, когато спреш да драпаш на всяка цена за тях. Поне при мен така се е случвало. Всичките ми мечти се сбъдват малко по-късно – след като спрат да са на всяка цена. Смятам, че във всеки един аспект от живота си трябва да се стремиш да даваш, колкото се може повече, но никога повече, отколкото можеш да дадеш. Когато започнеш да даваш повече, отколкото можеш да дадеш, тогава мечтите не се сбъдват. Трябва да мечтаеш смело, и да си търпелив. Невинаги те се сбъдват бързо.

Каква е най-голямата ти мечта?

Имам много такива. Някои от тях са материални. Голяма мечта ми е от дете, сега като я кажа, може да не се сбъдне, да се науча да летя. Нея може и да не успея да сбъдна, въпреки, че вярвам, че някой ден ще полетя. Мечта, която знам, че ще се сбъдне, когато спра да драпам много за нея е да снимам в киното. В театъра имах късмета дълго време да работя интензивно с много режисьори, актьори и дори и в други държави, но в киното имам твърде малък опит. Това е една от големите ми мечти, която скоро ще се сбъдне.

В какво вярваш?

В хората. Обичам да разговарям с тях. Вярвам в младите хора. Не че аз съм много стар, но това не ми пречи да ценя младостта.

462432_10150656309512113_1224831251_oКак се справяш с трудностите?

Една по една. Това е единственият начин. Когато ме затрупат много трудности, мозъкът ми започва да цикли, не мога да се концентрирам, хваща ме компулсивно разстройство. Тогава сядам и си казвам „Аз съм жив, нищо лошо не може да ми се случи. Аз съм здрав. Живеем в мир, относително. Приятелите ми са добре. Значи всичко е наред. Сега да видим проблемите един по един.“. Това е.

Как отмаряш?

С тетрис. Събираме се с приятелите ми и гледаме филми, играем на плейстейшъни, свирим на китара, пеем.

Любовта за теб е?

Доверие и свобода.

Разкажи за забавен гаф по време на постановка

Играех коледно представление във Варненския театър. На края на представлението след като джуджетата бяха изгубили подаръците по пътя и много често се чудеха къде да ги намерят, на финала моя герой се оженваше за принцесата, целуваше я и децата в салона се радваха, някои си криеха очите. След това излиза Дядо Коледа и трябва да каже: „Здравейте мили деца, очаквахте ли ме? Подаръците се намериха.“. Дядо Коледа се играеше от един страхотен колега от Варна – Георги Михов, който по това време беше пенсионер. Играеше ролята си с подплънки, а иначе беше много фин и строен. Въпреки възрастта си беше в отлична форма. Явно преди да излезе на сцената не беше успял да се върже добре. Излиза и разперва ръце. В този  момент аз не го гледах, тъй като трябваше да се преоблека за следващата сцена – коледното хоро, тъй като се наложи да сменям три ризи от толкова много танци и песни. Докато се преобличах една колежка дойде и през смях се опита да ми каже нещо, но не я разбрах. Започна да ми сочи към сцената. Аз се обърнах и видях Дядо Коледа, разперил ръцете си, гащите му паднали и той казва репликите си по бельо. Тъй като беше с подплънки не усещаше, какво е станало. Тъй като всички се смееха, в един момент той се погледна, видя каква е причината и с едната ръка започна да се опитва да си вдигне гащите, а с другата да приветства децата. В това време видях как колегите ми от другата страна на сцената са изпоналягали от смях зад кулисите. После разбрах, че колежката, която дойде при мен се е опитвала да ми каже, че се е напишкала от смях. И наистина видях едно петно, което е тръгнало по крака й. След това излязохме да танцуваме хоро с Дядо Коледа, който си държеше гащите, една колежка, която си прикриваше напишканото от смях, а всички останали бяхме зачервени. Това беше най-забавното коледно хорце, което съм тропкал някога.

Какво е отношението ти към социалните мрежи?

Бях един от първите потребители на фейсбук и гугъл плюс и имах голяма активност. Спрях след една случка. Бях си изпрал телефона в пералнята. Ама не да го пусна и да се сетя да го извадя. Въртях го един час, изпрах го много добре, миришеше страхотно. Писах забавен статус за това във фейсбук, имах много лайкове, коментари и всичко отмина. След около месец се прибрах в Русе. Ходих на някакъв концерт и срещнах една биша съученичка от математическата гимназия, която не бях виждал над 10 години. Каза ми, че се е омъжила, има деца и съпруг и ме пита „А какво стана с твоя телефон?“. Почувствах се ужасно глупаво от това, че аз не знам за нея истински важни неща, а тя знае за моя телефон. Дадох си сметка, колко е страшно това публично споделяне на всякакви неща от живота ти. Не съм си казал „Спирам“, но започнах да прередактирам по много пъти статусите, които пускам. Чудя се кой пък има нужда да чете даден такъв и в крайна сметка почти не пиша и не споделям нищо там. Ползвам го само за комуникация.

Кой е най-хубавият подарък, който си получил?

В нашето семейство се случи така, че никога никой на никого не е подарявал подаръци. Затова и ми е трудно, когато трябва да избирам подарък за конкретен повод. Аз обичам подаръци, за които като ги видя да си кажа „Това е страхотно за еди кого си“ и ги взимам без повод. Обичам и аз да получавам такива. Когато ми подаряват за рождени дни съм много щастлив.

Ако можеше да имаш свръхспособност, каква щеше да е тя?

Да чета мисли. Много често сам си играя една игра – измислям си суперсили, които са безсмислени. Например – човека, който винаги знае кога е вторник или човека, който може да се телепортира на един сантиметър, веднъж в живота, както и човека, който може да бъде невидим за три секунди.

Има ли нещо, което не харесваш в себе си?

Има доста неща, но аз работя по тях. Когато не харесвам нещо у мен, се стремя да го отстраня. Надявам се с времето да станат по-малко, но те пък излизат нови. Някой ден се надявам да се харесам напълно.

Какво е за теб България?

Мислил съм за работа в чужбина и ще пробвам, но за кратко. Чувствам, че мястото ми е тук. Преди ме спираше страхът, че езиковата бариера няма да ми позволи да работя в театъра, а аз не мога без него. Преди две години работих в Германия, говорих на немски език и видях, че не е толкова страшно. Все още мисля, че мога да направя нещо, за да променя България към по-добро. Смятам, че трябва да отстраняваме проблемите един по един. Ако видя, че нещата няма как да се оправят ще си тръгна със сигурност. Вече не ме е страх да го направя. В момента тук ме задържа вярата в младите. Те за добро или лошо имат по-малко респект към системата, към по-възрастните, към живота изобщо, и са малко по-свободни. Затова вярвам, че могат да оправят нещата и гледам да им помагам. Докато все още се срещам с млади хора, които задържат вярата ми ще продължа да се надявам и че България ще се оправи.

Автор: Силвия Веселинова

Автор Силвия Веселинова

Журналист на свободна практика с дългогодишен опит в печатните и онлайн медии. Пише статии и изготвя интервюта в областта на театралното изкуство.

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Маркираните полета са задължителни *

*