петък , 21 юли 2017
Театрите » Интервюта » Драгомир Симеонов: Стендъп комедията е като сутрешната ерекция – това, че някой стои прав не е гаранция, че ще e забавно!
Драгомир Симеонов: Стендъп комедията е като сутрешната ерекция – това, че някой стои прав не е гаранция, че ще e забавно!

Драгомир Симеонов: Стендъп комедията е като сутрешната ерекция – това, че някой стои прав не е гаранция, че ще e забавно!

Драгомир Симеонов е едно от познатите лица, изявяващи се в стендъп комедията – жанр, който идва от Америка и с бързи темпове печели интереса на българската публика. Журналистът се занимава с него вече трета година, като наскоро той проведе собствено шоу в софийския клуб ARTarea, озаглавено “50 години на сцена. Юбилеен спектакъл“. Какво представлява стендъп комедията, как Драго съчетава участията си в нея с журналистическата професия, както и отговорите на много други любопитни въпроси ще научите в следващите редове.

Как се роди идеята за 50 – годишния ти юбилей в ARTarea?
Хрумна ми спонтанно. Знам, че когато сложиш голяма и кръгла цифра, както и юбилей в заглавието, е по-вероятно хората да дойдат. Аз не правя 50 години на сцена, нито пък юбилей, но след като Графа направи 20 години на сцена преди време, а сега Веско Маринов прави 35, аз реших директно да цакам с 50 години. Въпреки, че за голяма изненада на много хора не съм на 50 все още.

Разкажи ми какво представлява стендъп комедията.
Това е нов жанр в България и затова ми се иска ние българите да му придадем някакъв нюанс, а не да използваме готови схеми, идващи от Америка. Очевидно „стендъп“ не е наш термин. Това е американски формат, в който един човек застава пред публика и разказва разни неща, които са му весели, като не е задължително той да е актьор, може и да има различна професия. Както обичам да се шегувам, българският вариант на стендъп комедията е като сутрешната ерекция – това, че някой стои прав не е гаранция, че ще бъде забавно. Може нищо да не се получи в крайна сметка. Това е жанр, който се развива на различни нива. Имаме от непрофесионални стендъп комици, които отиват в барове и говорят на хората, до шоу програми в телевизията, в които, сценаристи пишат кратки скечове. Всичко това е стендъп комедия, доколкото някой стои прав и разказва смешки. Смятам, че това, което аз правя е по-скоро шега със стендъп комедията, отколкото да се взимам много на сериозно и да е нещо кой знае колко специално.

321157_2090491257755_1071278296_nСтанал ли е вече популярен този жанр в България?
Да и ще става все по-популярен. Първо защото телевизията загуби възможността да забавлява истински, така че стендъп комедията започна да търси все по-нови и нови форми и нови хора. Тези форми намират мястото си в различни клубове или заведения. Според мен нивото на българските стендъп комици е изключително добро. Тук ще кажа името на моя приятел Боги Бейков, който не претендира, че има професионално образование, но прави уникално шоу, което сам подготвя, снима видео материал, кани гости, като нищо от това не влиза в радара на телевизиите, което си е истинска загуба за тях. Но все пак за да си забавен, да можеш да разказваш истории и смешки не е нужно да си завършвал НАТФИЗ. Артистични хора има и с други професии, така че стендъп комедията е много демократична.

Какво ти носи участието в нея?
Опитвам се да изпитвам и да забавлявам себе си, защото за да участваш в стендъп комедия се очаква сам да измисляш смешките и закачките с хората и да нямаш страх от публика. Въпрос е и на самочувствие дали смяташ нещата, които измисляш са достатъчно забавни. Единственият начин да го провериш е да се изправиш пред хората, да им ги кажеш и да видиш каква ще е тяхната реакция. Ако не си достатъчно смешен трябва да имаш вътрешни сили да се оттеглиш и да не занимаваш хората със себе си. Ако усетиш, че имаш накъде да се развиваш и какво да подобряваш, прави го, никой няма да ти се разсърди за това, че някои от шегите ти са станали плоски. От 3 години се занимавам със стендъп комедия и мога да кажа, че се изисква да тренираш бързината на остроумието си, затова и в моя фейсбук профил и в Twitter, непрекъснато си играя с думи, закачки и какво ли още не. Стендъп комедията е нещо като карикатура на неща, които се случват, само че направена с думи.

Как съчетаваш участието в стендъп комедии с журналистическата кариера? Двете са доста различни.
По-скоро са доста еднакви, защото повечето неща, които виждам като журналист носят едно намигване, една закачка. Можем да се отнесем с него по ироничен начин. А това, че съм журналист ме е научило как да се държа на сцена, пред микрофони, така че нямам сценична треска. Още по-добре е, че не съм актьор, защото хората биха искали да видят и не толкова сериозната страна на журналиста. Аз в стендъп комедията съм си аз, не се правя на някой друг и съм това, което иначе е било достъпно само за тесен кръг от мои приятели. Независимо дали си хирург или автомонтьор, щом усещаш желание да правиш такова нещо, прави го.

Имаш ли вече фенове?
Не бих нарекъл такива хората от моята публика. Тези, които обикновено ме придружават на всяка стендъп комедия са ми роднини и приятели. Длъжни са да бъдат там, защото иначе ще им се обидя. Хората, които иначе идват да слушат не искам да са ми фенове. Предпочитам да са дошли в заведението, където аз съм допълнение към доброто им изкарване. Не смятам, че това, което правя е готово да бъде на някаква сериозна сцена, където хората могат да се наредят и да слушат. Достатъчно професионални актьори нямат работа, че някакъв недорасъл да седи на сцената. Но смятам, че с развитието на този жанр и ако продължавам с това темпо спокойно бих могъл да напиша кратки неща, които актьор да изпълнява. Съвсем не е толкова немислимо. Тогава вече мога да имам фенове.

277774_10150251898429990_193813964_oКакво те дразни?
Нищо не ме дразни. За да си стендъп комик е добре всичко и нищо да не те дразни, т.е да имаш една рецепция за нещата около теб и към всяко да се отнасяш критично, но нищо да не те изкарва от комичното, от усмихнатото, и да те прави заядлив, яден и кисел човек. Затова и нищо не ме дразни до степен на ярост и от друга страна огромна част от нещата около мен по някакъв начин ме дразнят.

Без какво не можеш?
Без себе си, защото, ако ме няма там, мисля, че няма да ми е много удобно. Предпочитам да съм там и телом и духом.

Къде има повече театър – на сцената или в живота?
Театърът извън сцената си е заслужил една малко иронична конотация. Хората казват „Играеш ми театър“, все едно живота не предлага крайно любопитни или крайно нестандартни случки. А това, което сме свикнали да свързваме с театъра е известна престореност, т.е. човекът, който е на сцена не е този, който се опитва да ни заблуди, че е – дали е граф, дали е просяк, фея, това няма значение. Той очевидно е актьор, а и сцената не е гора и не е замъка на графа. Така че ние това разбираме под театър – тази престореност, което означава, че не гледаме театър правилно. Влизайки в театъра трябва да се абстрахираме, че това там е дървена сцена, има кулиси и актьора е някой друг. Трябва да се отпуснем и да гледаме, както децата слушат приказки и да вярваме в това, което ни се случва. Така, че абсолютно еднакво е това, което се случва на сцената и в живота, но ние сме различни. Ние не позволяваме на театъра или на живота да бъде естествен или пък да крие някакви неща от нас.

Кога се сбъдват мечтите?
Когато една мечта се сбъдне тя умира, трябва да знаем това. Тя престава да бъде мечта и става реалност. Ние започваме да свикваме с нея и да раждаме нови и нови мечти. Така че мечтите се сбъдват, когато престанат да съществуват. Аз често пъти смятам, че несбъднатите мечти имат също толкова голяма двигателна сила за нас като хора, колкото и сбъднатите. Така че е добре да мечтаем, а не да очакваме резултати.

Коя е най-голямата ти мечта?
Добро класиране на националния отбор по футбол на голям форум – на световно или европейско първенство. Това ще направи всички малко по-усмихнати. А щом това се случи, цялата атмосфера около нас ще стане малко по-приятна.

200893_10150251898644990_575623800_oКак си почиваш?
Като не се уморявам прекалено много за да се налага да почивам по специален начин. Просто щадя силите си, разпределям ги внимателно и по този начин не се уморявам никога.

В едно свое интервю казваш, че не възприемаш себе си като журналист, а като разказвач на истории. Как би звучала твоята история на живота?
Моята история на живота, надявам се още да не е стигнала до своя край. Дори мислел съм си, че не е стигнала и до средата, ако не звуча твърде наивно. Така че, не ми се ще да я разказвам до този момент, защото тя още няма край. Хубаво е, когато човек разказва една история, да знае от къде започва и до къде води слушателя. Аз края на моята не го знам и избягвам да разказвам истории, които до никъде няма да стигнат.

Какво те кара да се усмихваш?
Всичко. По-малко неща ме карат да се смея, но да се усмихвам, този социален жест, аз съм свикнал с него и той е част от мен. Карат ме да се смея пък онези неща, които се взимат прекалено на сериозно, а бурно се провалят. Те искрено ме забавляват.

В едно женско списание отговаряш на въпроси, свързани с мъжкото поведение. И в тази връзка: „Какво искат мъжете?“
Да ги оставят на мира и да си правят, каквото желаят. Но пък жените искат точно обратното – да им се обръща непрекъснато внимание. Така че този конфликт никога няма да бъде разрешен.

Автор Силвия Веселинова

Журналист на свободна практика с дългогодишен опит в печатните и онлайн медии. Пише статии и изготвя интервюта в областта на театралното изкуство.

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Маркираните полета са задължителни *

*