петък , 22 септември 2017
Театрите » Интервюта » Михаил Милчев: „Актьорската професия е малко самотна“ (част 1)
Михаил Милчев: „Актьорската професия е малко самотна“ (част 1)

Михаил Милчев: „Актьорската професия е малко самотна“ (част 1)

Заедно с колегите си актьорът Михаил Милчев наскоро отпразнува 50 – годишния юбилей на столичния театър „София“. Какъв е героят му от най-новата премиерна постановка на театъра – „Анна Каренина“, оправдава ли Михаил Милчев действията на главната героиня, може ли според него една жена да обича двама мъже, кои са основните предизвикателства, криещи се в създаването на моноспектакъла „Мадам Мишима“, както и към какви други любопитни творчески дейности се е насочил актьора ще разберем от настоящото интервю.

Участваш в премиерната постановка на театър „София“ „Анна Каренина“. Разкажи ми за своя герой.
Много се радвам, че театърът ни дава такова хубаво заглавие отново. Адаптацията е на Николай Поляков. Той прегледа една шведска и една английска адаптация, но не беше удовлетворен от всичко засегнато в тях и си направи нещо свое. Накрая от 900 страници роман се получиха 58 страници драматизация, което е един много голям труд. Засегнати са всички основни линии на романа. Моят герой е един бивш бон виван, истински аристократ, който усеща, че не стига до никъде в това размирно, тежко време на промени и реформи за Русия. Той е умен, мъдър човек, и му изключително болно от разрухата на руската аристокрация и за това, че ценностите на аристократите са заменени от тези на новобогаташите, на ново буржоазията. Накрая на спектакъла има един малък текст, в който той казва, че нищо не може да се направи, че ние сме свършени, и че сме уредници в един огромен музей, пълен с боклуци, едни прекрасни боклуци, от които никой няма полза вече. Това ми беше най-интересното, защото се намираме в някакво подобно време, в което наистина ценностните хора, хората които са носители на друго време и култура малко по малко си отиват, налага им се да продават своето имущество и да живеят като вътрешни емигранти, това на мен ми беше интересно в случая. Аз играя Шершня Щербатски по романа, бащата на Доли и Кити – млади дами. Неговата основна цел и мечта е да ги омъжи подобаващо, като обаче не харесва празноглавия Вронски, а един млад, умен и много задълбочен мъж – Константин Головин, който е носител на идеите на самия Толстой.

Според теб може ли една жена да обича двама мъже, както главната героиня?
Има много такива примери. Като се започне с класически Шекспирови произведения и се мине през много по-модерни, като „Жул и Жим“. Любовният триъгълник е нещо, което е заредено с изключително много драматизъм. Случват се такива неща, тъй като жените са по-особени хора. Понякога намират едно в един, друго в друг и така се оформят едни любовни триъгълници, които винаги са носители на сериозно напрежение.

13043429_1092099787494773_3996277183091415478_nА ти лично като човек, подкрепяш ли или осъждаш Анна Каренина?
Подкрепям този вечен стремеж към щастие. Защото тук не става въпрос за една разглезена, всичко имаща жена, която с лека ръка загърбва семейството си заради една авантюра с по-млад и по-красив мъж. Тук нещата са доста по-дълбоки. Става въпрос за огромна, бездънна дори пагубна любов, която е любовта на живота ти. Много често хората живеят с други хора, чувствайки се добре или не чак толкова в една среда и една връзка. Но в един момент с тях се случва нещо, и аз го оправдавам до там доколкото съм силно убеден, че човек някога в живота си, ако има късмет разбира се, среща тази голямата, предопределената любов, която е твоята половинка, твоят астрален близнак, твоето второ аз.

Кое е най-голямото предизвикателство за актьора по време на подготовката и реализирането на един моноспектакъл като „Мадам Мишима“, в който участваш?
Най-голямото предизвикателство при „Мадам Мишима“ беше това, че съм сам. Това е първият ми опит с моноспектакъл. Оказа се много самотно занимание, защото нямаш енергията на колегите ти на сцената, няма на какво да стъпиш. Оказа се, че се изисква много характер за тази работа. Няма кой да ти помогне, особено в ситуацията, в която е Мадам Мишима, защото декора представлява стъклена клетка, една затворническа килия, която е 3 на 4 м. и си на един остров, напълно сам. Другото голямо предизвикателство беше изключителния текст на Елена Алексиева. Ние сме приятели от отдавна. В последните години, тя много се интересуваше от Юкио Мишима, от неговото творчество и живот. Много четеше литература на английски и руски, защото в България няма много такава. Година и половина изследва живота и творчеството на Мишима и след това седна и написа текста за 10-ина дни. Каза ми: Пиша едно нещо и си мисля за теб непрекъснато. Накрая се обади и каза: Написах ти монодрама. Като прочетох текста се уплаших, защото е много труден. Това е женска роля, а героинята е японка – жена с култура доста далече от нашата, а стилистиката беше такава, с каквато не съм работил. Това е стилистиката на театър Кабуки, където мъже играят женските роли и се наложи да се подготвя много сериозно. Много нещо изчетох, много гледах за театър Кабуки, да е жив и здрав Youtube, за да видя как се движат, как говорят, как изглеждат тези артисти и заедно с режисьора Калин Ангелов извършихме много задълбочена работа, която беше и много приятна, защото на един артист му се пада рядко да попадне на такъв бездънен текст. Може би в кариерата на артиста това се случва два или три пъти. Изключително удоволствие е да се работи с нещо толкова дълбоко, че ако махнеш едно изречение, следващото е недоказуемо. Тъй като Елена е доктор по семиотика, всяко нещо в нейния текст „Мадам Мишима“ е на мястото си, и когато се опитахме да съкращаваме, видяхме, че тази работа няма как да стане и за това той е в почти в пълен обем от 27 страници. Час и 10 минути си сам на сцената и с изключително любезното съдействие на нейно величество публиката, защото без него, това няма как да се случи, аз стъпвам на нейната енергия.

Театър „София“ наскоро празнува 50 – годишен юбилей. Какво е той за теб лично?
От тези 50 години аз имам честта да съм 25 години в театър „София“. Всичко ми е – дом, моята трибуна, мястото, където се чувствам на мястото си, дал ми е страшно много, взел ми е страшно много, защото нашата професия е малко самотна, малко несретна, но пък тук съм се занимавал с това, с което съм искал да се занимавам. През тези 25 години от историята на театър „София“ съм се срещнал с изумителни хора и истории, с изключителен драматургичен материал и артисти, които са част от националната културна история, което за мен е чисто удоволствие. Тук съм срещал бездънни хора – на някои от тях само съм се възхищавал. Ако трябваше да си вървя пътя наново, пак щях да избера театър „София“, защото според мен, това е едно от най-добрите места, където се прави театър в България.

16510_859689964069091_7832101814131723397_nЗавършил си право в Софийски университет „Климент Охридски“. Защо реши да станеш актьор, а не адвокат например?
Аз първо реших да стана актьор. При мен беше някакво предопределение, защото на 6 г. започнах да се снимам във филми. Мариана Евстатиева-Биолчева ме взе в един детски филм, когато бях на 6. Не съм имал кой знае какви дилеми какъв да стана, само чаках звездния момент за да се случи това. Работата с правото е по-различна. Моята майка е филолог, с второ висше юрист, а дядо ми беше върховен съдия. Баща ми беше съдебен лекар, така че в нашето семейство съда, правото, бяха неща, за които често се говореше. Винаги ми е било интересно от гледна точка на справедливостта, от гледна точка на баланса в обществото, от гледна точка на това, че когато възникне някакво отношение в обществото, правото го урежда. Винаги ми е била интересна играта на закон, вратичките в него, драматичната игра на защитата, на обвинението. Имаше едно много тежко време за българския театър – това беше 1992 – 1993 г., когато не се случваше нищо. Тогава играехме 10 човека на сцената пред 15 човека в салона и аз реших, че трябва да имам някакъв вариант Б. Затова кандидатствах в Софийския университет, приеха ме, учих, завърших го, но кръвта вода не става. Две години работих в една фондация като стажант – юрист. Умрях от скука и реших, че тази работа не е за мен. Разбира се дядо ми, Бог да го прости, тогава още беше жив и много се зарадва, че ми е дошъл акъл в главата, че съм се преориентирал, но това беше доста за кратко. Да, служи ми от време на време да забелязвам как в нашата страна се погазват законите и не се спазват. Ето този референдум, който предстои след една седмица, противоречи на българската конституция. Всичко това ме удивлява, забавлява и предпочитам да съм в час.

Снимал си се в „Под прикритие“ и други български филми, но къде се чувстваш по-добре, в киното или в театъра?
Не може да се каже с една дума. Изключително много обичам киното. Даже, когато кандидатствах в академията нямах почти никакво намерение да се занимавам с театър и не очаквах, че ще се занимавам цял живот с театър. Просто така се случи, така тръгна. Моят випуск завърши в преломната 1990 г., когато излязоха 3-4 филма, и ние бяхме изключително щастливи, защото си казахме: Ето, нещата се променят! Започва да се прави ново стойностно кино. След което всичко спря. Първите ми професионални години в кариерата, очаквахме да се случи нещо. Започнаха да се случват някакви американски второразредни продукции тук, в които ние играехме само за да си изкарваме хляба. Напоследък има движение и то доста  сериозно – започнаха да се правят по няколко филма на година. Не може да се сравнява с времето на социализма, когато се правеха по 60 филма на година. Със съжаление отбелязвам, че комунистите, такива или онакива, знаеха, че киното е важно за обществото. Сега започват да се размърдват някакви неща, за съжаление без достатъчно наше производство, без достатъчно наши инвестиции, за да се направи истински независимо кино. Търсят се пари от чужбина, с небългарски продуценти се правят добри филми, това е добре. „Под прикритие“ е много добър продукт, хората го гледат с интерес. Но понякога ми става тъжно, че тъй като и ролята ми в сериала не е голяма, аз 25 г. съм на сцена, и започнаха да ме спират хора и да ме поздравяват по улицата заради него. В нашето съсловие има доста голям проблем с т.нар. мечки – хората, които са познати от телевизионния екран и всичко трябва да се прави с тях и чрез тях. Но положителната истина е, че покрай телевизията, се напълни театъра и че по някакъв начин се реабилитира професията артист.

Има ли роля, която искаш да изиграеш?
Много неща ми се играят още, въпреки, че напоследък се занимавам и с режисура и с преподавателска работа. Направих един спектакъл като режисьор, засега с непрофесионалисти, не съм стъпил на професионална сцена, но скоро и това ще стане. Копнея и чакам добър текст. Това е много голям проблем. Или млад режисьор с мечти, с идея за авторски спектакъл, дори да няма текст, защото театъра има свой самостоен език, той не е робиня на литературата и не зависи само от добрата такава, много хора си мислят, че това е така. Разбира се нашият театър е словесен и добрата литература е 30 – 40% гаранция за успех на един  бъдещ спектакъл. Но тъй като съм играл в доста неща на млади артисти, млади режисьори, имам този късмет те да ме харесват. Когато аз бях млад артист старите се държаха зле и аз си казах, че никога няма да допусна такова нещо, и за това подкрепям младите режисьори, които идват в театър „София“, и които ме канят извън театъра. Ето този сезон започнах с три премиери. Едната е „Анна Каренина“, а другите две са с млади режисьори и с независими формации. Единият спектакъл е „Shopping and Fucking“ на Марк Рейвънхил – напълно алтернативен проект, който спечели финансиране от Министерство на културата на първо място. Той се играе в съвършено нестандартно пространство – работещ супермаркет, вътре в магазина, вечерно време, след като затвори магазина, от 22:00 часа. Това е английска пиеса от 90-те години. Постановчик е прекрасния млад режисьор Марий Росен и работя с артистите на единствената останала независима формация, която продължава да се бори с българския пазар – театър „Реплика“. Това са едни прекрасни седем млади артисти, които продължават да се борят сами. В края на ноември пък ще изкараме една премиера с режисьорката Констанца Гецова, която поставя един спектакъл, вербатим театър, в „Червената къща“, в програмата „Вход“ на театър „Vox Populi“, това е една платформа за документален театър, в който се показват документални интервюта с хората, участвали в първия гей парад, първия прайд – това са студенти, режисьорката също е студентка, която завършва. Аз отидох да й помогна, защото ми е интересно, защото не бях правил вербатим театър със слушалка в ухото, в която чуваш интервюто. Така че както казва Марий в едно интервю, аз съм все още от тези приключенстващи хора, за които застоя е смърт. Трябва да се работи двупосочно, защото иначе умираш.

Михаил Милчев: „Актьорската професия е малко самотна“ (част 2) 

Автор Силвия Веселинова

Журналист на свободна практика с дългогодишен опит в печатните и онлайн медии. Пише статии и изготвя интервюта в областта на театралното изкуство.

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Маркираните полета са задължителни *

*