петък , 22 септември 2017
Театрите » Интервюта » Теодор Елмазов: Театърът е изкуство, което може да се развива самостоятелно, ако има подходящите условия (част 2)
Теодор Елмазов: Театърът е изкуство, което може да се развива самостоятелно, ако има подходящите условия (част 2)

Теодор Елмазов: Театърът е изкуство, което може да се развива самостоятелно, ако има подходящите условия (част 2)

Във втората част на интервюто с актьора Теодор Елмазов ще разберем, с какво той никога не би направил компромис, как се справя с предизвикателствата, които животът му поднася, какво според него трябва да се промени в българския театър, а също и коя е основната причина, караща хората да влязат в храма на Мелпомена.

Да си актьор в България е…?
Предизвикателство. Ситуацията до такава степен се сгромоляса, че за да оцелееш, да си сред най-добрите и да умееш да правиш това, което много ти се иска трябват изключителни усилия. Стана невъзможно нормално да протичат нещата. Този процес се случва навсякъде. В началото говорихме за разпада и деградацията, за простащината, която настъпва навсякъде, става все по-агресивна, безпардонна. Виждаме го особено по време на избори. Ето и сега предстоят такива. Според мен ще има политически тупик, никой няма да спечели и никой няма да може да състави правителство. Съвсем скоро ще има други избори. Не може само с лъжата да се живее. Да лъжеш, че всичко ще направиш. Добре ти беше на власт , защо сега се сещаш за един месец. След това пак забравяш за 4 години. После за 1 месец пак се сещаш. Е няма да стане тоя път.

И в този ред на мисли, какво според теб трябва да се промени в българския театър?
Управлението. Според мен проблем в българския театър е ръководенето, менажирането,правилата. Театърът е изкуство, което може да се развива самостоятелно, ако има подходящите условия. Обаче ти като непрекъснато го ограничаваш и му режеш всяка година бюджетите… През последните 4-5 години се говори, че с по 10 млн лв. отгоре имало за театър, което не е вярно. При нас например в Народния театър всяка следваща година ни махат по 3 месеца, т.е дават пари за 9, а не за 12 месеца. Значи ти 3 месеца, лятото не работиш, но ток и вода има, сградата се осветява отвън. Освен това лятото е моментът, когато се подготвят представления за началото на следващия сезон и хората продължават да работят. Не трябва да получават пари ли? Театърът трябва да бъде освободен при едни ясни правила. Системата е изключително несъвършена в момента и дава превес на елементарни и повърхностни проекти да печелят пари – трябва да е смешно и забавно, няма значение какъв е материала, кой играе и т.н. Въпросът е хората да идват, да се развличат. Обаче театърът има и друга цел. Той трябва да поучава, не само да развлича. Развлекателен в една част, но тя не е  основната.

Имаш ли любима роля или такава, която да те е докоснала най-силно?
Всички роли ме докосват, иначе няма да ги правя. Мисля че в това се състои професионализма – каквото и да ти се падне, в каквото и да те поканят, да съумееш да го направиш така, че всички да кажат „Изключителна роля!“. Тя може да се състои от 5 думи или една единствена поява. Като изключителният  Луи дьо Фюнес. Звездният лъч, който го прави известен, се появява на 42 –та му годишнина. Тогава той е поканен за една малка роля във филм – трябва да влезе и да внесе една перука. Той така влиза обаче в кадъра, че режисьорът казва „А, кой е този актьор, много е интересен?“. От тук започват непрекъснато да го канят и, както знаем от историята на френското кино, Луи дьо Фюнес е един от върховете им. Има световно известни филми като „Полицаят от Сен Тропе“, „Фантомас“ и какви ли още не. Важно е как ще направиш това за което са те наели и дали ще оставиш следа на екрана, на сцената.

Твои колеги като Иван Юруков и Иван Радоев споделят мнението, че театърът изгражда актьора като такъв. Ти така ли мислиш?
Знаеш ли, в България театърът е мястото, където актьорът се поддържа. Защото в киното не можеш да снимаш с такава интензивност. Нашето кино не може да се сравнява с големите производители като Холивуд, Боливуд или с китайците, примерно. Тук по-рядко се снима. Докато един театрален актьор играе почти всяка вечер. По силата на естеството на своята работа е принуден да се поддържа във форма, да спортува, да мисли, да търси. По този начин театърът помага на актьора да е способен и готов за всякакви предизвикателства, кино или други. Според мен театърът е мястото, където кино режисьорите трябва да си избират актьори, но мисля, че не се получава така, за съжаление.

Кой е най-големият урок, който си научил от актьорската професия?
В началото започваш да се самообразоваш, участваш в  самодейни формирования и групички. След това кандидатстваш и започваш да учиш. Наблюдаваш  театрите, киното, телевизията, търсиш своето място. Започваш да усъвършенстваш точно в тази посока, в която смяташ, че има пазарна ниша. Едно време имаше разпределение.Сега трябва още като студент да покажеш качества, да направиш нещо, с което да бъдеш забелязан от някой режисьор, който да те покани да участваш в пиеса, след това да те поканят в театъра. Пътят е малко по-сложен сега. Възможно е и в момента да им хора, които мислят, че като отидеш в провинцията ще станеш по-добър актьор. Не е съвсем така. Въпросът е да попаднеш в необходимата среда за да можеш да се развиваш, да показваш своите качества, да търсиш нови неща, някакви хибриди между изкуствата.

Т.е. ако трябва да обобщим може ли да се каже, че театърът дава една посока на човека?
Театърът може да бъде полезен, наистина. Разговарял съм с хора, които казват, че това е техният отдушник. Те идват за да изпитат едно изключително удоволствие от това, което гледат. Разбира се има и разочарование, защото да кажем, чел си дадена книга, по която е направено представление. Твоите представи са едни, а идваш и виждаш нещо съвсем различно, което не ти допада, не получаваш това, което си очаквал. Кошницата, с която си дошъл, е била твърде голяма. Тук е голямата задача на различните театри, на техните ръководства да създават смислени и забавни пиеси. Разбира се, не трябва да се пренебрегва комичното. То също има своето място, още от дълбока древност, но трябва и сериозни неща да се правят. Трагикомичното, като че ли, най-много ме удовлетворява, чисто професионално. И ако има някакви роли, които са ме докоснали това е моят герой от „Вълшебна нощ“, героят ми от „На дъното“. Съдебна грешка ми е интересна, защото там също трагикомични неща се случват с моя персонаж, пак съм в тези води, които харесвам.

Как реагираш на публикации за теб в жълтата преса?
Напоследък няма такива. Аз съм изключил тази възможност. Не давам поводи. Трябва да са тотални лъжи. Освен това в жълтата преса попадат тези, които са по-често на телевизионния екран. Тя налага различни абсурди, които са невъзможни, сами по себе си. Вероятно има хора, които им вярват. Жалко за тях.

С какво никога не би направил компромис?
Тъй като целият ни живот е изтъкан от компромиси, мисля, че няма нещо, с което не бих направил компромис. Дори бракът е нещо, което за да просъществува, е нужен взаимен компромис. Трябва някакси да се притъпи индивидуалното. За да можеш да поемеш тази отговорност трябва да приемеш другия, обстоятелствата, събитията. За да живееш в този свят се налага да се правят компромиси непрекъснато. Може би единствено не бих направил компромис, ако нещо се случи с родината. Ако някъде нещо се наложи не бих направил компромис и бих се включил за да дам отпор, като неин защитник.

Как се справяш с предизвикателствата и какво ти вдъхва увереност?
Опитвам се да се справям. Успявам да задържа, да изчакам нужното време и да не се предавам. Така и с кандидатстването – чак на четвъртия път ме приеха. Имаше най-различни причини, които пречеха. За да ги отстраня мина един сериозен период – 4 години, не са малко. Аз съм завършил едно образование, докато се боря за това, което съм смятал, че трябва да направя и в крайна сметка съм го постигнал. Виждам, че търпението и забавянето на някои неща понякога е положителна крачка, защото ги осмисляш, виждаш къде са слабите места, намираш грешките си, поправяш ги и се явяваш наново и по-добре.

В едно свое интервю казваш, че човек никога не трябва да се примирява с постигнатото. По този начин ли живееш, това ли е твоята максима?
Знаеш ли, присъщо ми е винаги да търся. Постигаш някакъв етап и виждаш, че може още, че може да се направи нещо съвсем различно. Или пък играеш 10 години някакви пиеси и си казваш „Може би може да се направи и еди какво си.“ Това, което правиш ти омръзва и започваш да правиш нещо друго, сходно с това, което умееш. Така се появиха няколко представления, последните две години. „Jazz and Jokes“ – едно представление, което съчетава скечове с класическа музика.  Миналата година направихме с Печенката “ Beatbox Comedy“. На базата на бийтбокса, на способностите на човешкия глас , със скечове,  гаврим сe бийтбоксърите, с уменията им, и разказваме какво е бийтбокса, кой може да го прави, защо, как. Човек не може да стои на едно място. Изкачваш връх Мусала и си казваш „Защо да не опитам да изкача Еверест?“. Започваш да се подготвяш и тръгваш към него. Еверест ти се опъва, не можеш да го изкачиш и тогава казваш „Добре, отиваме на Марианската падина.“ Трябва да се търси. Ти казваш предизвикателства – ми той животът е едно предизвикателство. Самото жизнено оцеляване е предизвикателство, особено в момента. Особено за хората, които се занимават с изкуство. Така че си принуден да търсиш къде да се позиционираш, какво да измислиш, нещо, което другите не са правили или пък нещо, което вече е почти забравено да го направиш по нов начин. За това често в театъра се случва с класически произведения изведнъж да стане някакъв бум, защото са видяни от новото поколение по друг начин. В този класически текст те намират съвременния момент и това става любопитно за зрителите. Имаш какво да кажеш с един стар текст. Преди време бях чел мисли на Сократ за младежта, колко е невъзпитана, как арогантно се държи. Представяш ли си – Сократ! Да се върнем толкова години назад във времето и да видим, че почти нищо не се променило. И сега всеки по-възрастен човек казва „Младите са арогантни, нахални.“ Може би човечеството наистина се върти в една спирала и от време на време прави някакви качествени скокове. Да се надяваме, че ние сме хората, които ще направим качествения скок.

И в този ред на мисли, какво си пожелаваш от тук нататък?
Нещо ново да направим, свързано с операта. Пак някакъв хибрид между изкуствата – смешното в операта и балета. Имаме идеи и ако съумеем да ги реализираме след време ще се чуе.

Автор Силвия Веселинова

Журналист на свободна практика с дългогодишен опит в печатните и онлайн медии. Пише статии и изготвя интервюта в областта на театралното изкуство.

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Маркираните полета са задължителни *

*