събота , 18 ноември 2017
Театрите » Интервюта » Иван Юруков: Приемам действителността чрез театъра (част 2)
Иван Юруков: Приемам действителността чрез театъра (част 2)

Иван Юруков: Приемам действителността чрез театъра (част 2)

Във втората част на интервюто с актьора Иван Юруков ще разберем къде той се чувства по-добре – в актьорската или в режисьорската роля, какъв е като човек, доверява ли се на интуицията си, следствие на какво за него е щастието, как се справя с трудностите и кой е най-големият му учител в живота.

Обичаш да рисуваш, кога ти остава време?
Рисувам веднъж-два пъти в годината, когато се събираме с приятели на пленери. Напоследък все по-често се улавям как ми се иска да започна да рисувам пак и все го отлагам, защото нямам време, но се надявам през лятото да имам такова.

Как реагираш, когато те разпознаят и спрат на улицата?
Радвам се на всички. Срещам усмихнати лица, които излъчват доброта, радост. Няма как да не ти стане приятно и да не отвърнеш със същото. Хората живеят в един свой цикъл, свой битов порядък, където са им омръзнали много неща, и те имат своите трудни моменти и негодувания и малки радости, които им се случват. Никой не бяга от хубавото и когато човек получи хубава емоция, разбира се, че ще я консумира и акумулира и ще я задържи повече и повече, ще я прегърне. Аз се радвам, че срещам такива хора, защото те изпитват хубава емоция.

Занимаваш с режисура. Къде се чувстваш по-добре – като режисьор, актьор или може би и двете?
И двете. Различни са. Когато се занимавам с работа по някой видео материал, да речем филм, и аз съм режисьор, аз съм сам и там се чувствам най-добре. За мен режисьорската професия е новост, макар че отдавна се опитвам да правя неща в тази област. Напоследък по-сериозно се интересувам и работя в нея. Мисля, че все повече и повече започва да ми харесва.

Как би се характеризирал като човек?
Изключително емоционален, много забързан, вглъбен до някаква степен, понякога асоциален, рязък. Случвало се е да не усещам как засягам приятелите си. Винаги се питам, когато си направя самоанализ на ситуацията, в която съм попаднал и съм наранил някого, как този човек ми прощава и защо го прави. И не мога да си отговоря на този въпрос. Понякога си мисля, че съм забавен, а понякога, че съм изключително дърво. Човек с пъстра палитра от емоции.

В едно интервю казваш, че човек трябва да слуша интуицията си. Ти правиш ли го?
Много често я слушам. Тя е върховна функция на мозъка. Интуицията се акумулира и активира да действа от любознателността. Човек трябва постоянно да се интересува и да иска да знае. Да си задава въпроса „Защо това е така?“. При децата неслучайно въпроса „Защо?“ е на първо място и искат да знаят всичко. Това изгражда вътрешни връзки в мозъка. Като малки ние си задаваме въпроса „Защо този облак така се вихри?“. Опитваш се да си отговориш, и когато разбереш, или когато си мислиш, че си разбрал, вътре започват да се създават тези връзки. Когато това се случи в детството, като станем по-големи и погледнем към облака, знаем какво ще се случи. Някакси тези връзки са толкова силни, че ние машинално приемаме, че сега ще духне вятър, ще завали дъжд, после ще изгрее слънце и т.н.
Интуицията е още по-отвъд това. Колкото повече човек се интересува, знае и е любознателен, толкова повече тези връзки стават все по-силни и неизмерими. За всеки от нас те са уникални. Аз вярвам в интуицията. Понякога може би трябва да постъпиш глупаво за да научиш нещо или за да избегнеш нещо. Милиони и милиарди са комбинациите. Понякога действията могат да бъдат неоправдани, осъдителни или на пръв поглед наивни, но воден от интуицията човек никога не знае какво печели.

Как се справяш с трудните ситуации?
Когато бях малък баща ми често ми повтаряше „Ако си добре, можеш да не ми се обаждаш. Ако срещнеш трудности, звънни ми. Ще измислим нещо.“ Като че ли това ме накара да се замисля, когато изпадна в някаква трудност, тя достатъчно основателна ли е да звъня или мога да се справя сам с нея. И се справям сам. Лека полека започнах да преодолявам трудностите без да ги смятам за такива. Така че те са нещо много относително. Въпросът е да прецениш и да повярваш, че можеш да се справиш с дадена ситуация. Тогава тя вече не е трудност. Иначе ние постоянно сме изправени пред трудности, като това да стигнеш до бул. България. Всички бързат нанякъде.

Какво е за теб щастието?
То е резултат от удовлетвореността. Когато се стремя да постигна нещо, свързано с театъра и професията, и достигна точката на удовлетвореност, т.е. когато съм удовлетворен от това, което съм постигнал, идва щастието.  Така че на първо място поставям удовлетвореността, а щастието, като че ли е следствие от целия този процес, пълен с амплитуди – разочарования, може би, трудности, тежести, възходи, емоции и т.н, докато не се постигне един резултат от всичко това, който ни носи удовлетворение. То е миг, който отшумява със „Щастлив съм“. Как да отговориш на този въпрос „Дали съм щастлив?“. Да, разбира се, защото виждам приятелите си, защото правя това, което обичам, за това, че живеем необезпокоявани пряко от война и доста по-ужаси неща, че не гладуваме, че живеем в един порядък, какъвто и да е той. Как може човек да каже, че не е щастлив, когато всичко около него е красиво?

Кой е най-големият ти учител в живота?
Самият живот е учител. Живеем паралелно с много други живи същества. Ние сме живота, както и част от него. Животът е в нас и ние сме в живота. От пчелите например може много да се учим – като порядък на съществуване, те имат функция, която изпълняват брилянтно. Ние сме тровителите, които си затваряме очите и не искаме да се научим, а живота ни учи постоянно. Един кон е много по-силен от човека, но животното е благосклонно към хората, а ние не сме благосклонни към природата. Смятаме, че доминираме, че сме най-големите. Всъщност сме най-жалките. Тровим учителите си и себе си. Малко е крайно, това, което казвам, но не е неточно. Животът е около нас. Планетата е благосклонна. Човечеството на всеки 5 минути дърпа ротативката и му се пада BAR. Късметлии сме да бъдем това, което сме и нямаме доблестта да го оценяваме и да връщаме със същото. Искаме само да взимаме и да притежаваме, да черпим, да гребем от морето с тонове риба, изсичаме гори, не се замисляме, хвърляме боклуци. Отива бракониера в резервата и стреля с далекобойната си пушка една коза, дори не отива да я вземе, защото му е стръмно! Но я е отстрелял. Кичим се с трофеи, бием се в гърдите колко сме велики, философстваме и пием ракия. Тая цикличност продължава и се препредава на децата. Те стават същите изроди. Този порочен кръг, в който сме влязли и мисълта, че всичко ни принадлежи, че трябва да живееш задължително в комфорт, че трябва бъдеш богат, да имаш всичко, алчността – това е отровата. Увила се е около врата ни тази змия – сребролюбието, и ни хапе и ни смуче и ние се превръщаме в едни зомбита, унищожавайки всичко около себе си.

В какво вярваш?
Вярвам в силата на духа, в живота и в това, че един ден ще прозрем същината му.

Иван Юруков: Приемам действителността чрез театъра (част 1)

Автор Силвия Веселинова

Журналист на свободна практика с дългогодишен опит в печатните и онлайн медии. Пише статии и изготвя интервюта в областта на театралното изкуство.

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Маркираните полета са задължителни *

*