понеделник , 19 февруари 2018
Театрите » Интервюта » Мартин Герасков: Боим се да не станем слаби с едно „Обичам те“, а така губим много повече, отколкото печелим (част 1)
Мартин Герасков: Боим се да не станем слаби с едно „Обичам те“, а така губим много повече, отколкото печелим (част 1)

Мартин Герасков: Боим се да не станем слаби с едно „Обичам те“, а така губим много повече, отколкото печелим (част 1)

Познаваме актьора Мартин Герасков от участието му в българския сериал „Хотел България“, театралните му превъплъщения в пиесите „Отклонения“, Общежитие или общо житие“, както и от озвучаването на редица филми. Син е на актьорите от театър „София“ – Ивайло Герасков и Милена  Живкова. Те ли са причината той да стане актьор, коя е ролята, която най-много му е въздействала и защо, с какво верую живее, кой е най-наболелият проблем на младите хора, какво им коства той, както и могат ли страховете от детството да повлияят на живота ни като възрастни? Всички тези отговори ще научим в следващите редове от самия Мартин Герсков.

И двамата ти родители са актьори. Те ли те запалиха по тази професия?
Живял съм в артистична среда още от малък. Покрай родителите ми и кръстницата ми – Петя Силянова, също е актриса и е жена на големия актьор Иван Иванов. Тя също е в театър „София“ като родителите ми. В къщи са идвали Кирил Господинов, Константин Коцев, Елена Цикова, Митко Гочев, Ваня Цветкова, Любен Чаталов, Христо Шопов, но аз съм бил малко момченце и за мен са били „този чичко, онзи чичко“, някакви весели хора. Тази среда ме вкара в актьорството. Отделно от това, ходехме със сина на Петя Силянова и Иван Иванов – Стефан Иванов и Вики Танев, сина на Иван Танев и Янина Кашева, както и с децата на режисьора Коста Биков – Димана и Мария, в Лесидрен на една почивна станция – страхотно място. Там се събираха всичките кинаджии, актьори, режисьори, актьори. Това бяха първите ни велики моменти, в които открихме киното – говоря ти за 90 – те години, имаше невероятни филми – Спилбърг, Шербурските чадъри и др, които не можеш да видиш никъде другаде, освен именно в такава среда. Това много ми помогна да поискам да бъда актьор и кинорежисьор. Завършил съм „Кинорежисура“. По-скоро киното ме запали по актьорството, отколкото театъра, въпреки че заради родителите ми много съм ходил на представления като малък в театър „София“, където са и днес, да са живи и здрави. Гледал съм „Морско синьо“, „Питър Пан“, където баща ми играеше Джейм Кук, а Чочо Попьорданов, Бог да го прости, преди да отиде в Народния театър играеше в театър „София“ и в тази постановка беше Питър Пан. Това също ми се запечати като едно от представленията, в които съм усетил магията на театъра, която вече не откривам толкова често, колкото тогава. Въпреки, че не съм разбирал нищо съм бил с отворени сетива – едно дете, което има някаква мисъл за света. Имам спомени за представления, които са били изключителни, не просто само в моето въображение.

Коя твоя роля в театъра те впечатли най-много?
Аз не съм играл толкова много. Като завърших отидох да играя в Старозагорския театър, с почти целия ми клас, през 2005 г. Тогава тъкмо бях играл в един от първите български сериали „Хотел България“, за съжаление, не много успешен, уж с големи претенции тръгна, и аз там с голяма роля, мислих, че ще ставам звезда. Обаче не стана тази работа, освен, че бабичките ме спираха по улицата за „Много те харесваме, бабиното!“. Отидохме в Стара Загора с класа ми и с Пламен Марков. Бяхме решили да променяме ситуацията, защото дълги години в града нищо не се случваше и беше мъртъв театрално, освен някакви халтури. И ние 7 – 8 млади актьори, току що завършили отидохме в софийските театри – Мартин Каров, Константин Икономов и Константин Бояджиев са в Сатиричния театър, Юли Малинов и Лора Мутишева са в театър „София“. Някои от актьорите имаха характера да свикнат със Стара Загора. Аз цял живот съм живял в София и като отидох там, моят дух не можеше да вирее. След 6 месеца с още една колежка – Деси, която си тръгна след мен, се върнахме. Аз имах предложение от Малък градски театър „Зад канала“, но за 2 години, ми дадоха 1 роля, което много ме обиди. Два пъти влязох в кабинета на Бина – единия – когато ме назначи, а другия като напусках. Не ми се гласува доверие, а и атмосферата в театъра не ми хареса, не беше там моето място. Заради тази възможност напуснах Стара Загора, а всички, които останаха успяха и сега са в театрите, докато аз се възползвах от първата си възможност да се измъкна и 2 години в Малък градски театър „Зад канала“. В Младежкия уж ме бяха харесали и играх няколко представления, но нямам и 10 общо. Може би най-хубавото е един частен проект, в който замествах един от четиримата актьори. Играех със Здрава Каменова и Кирил Бояджиев от моя клас и Мария Станчева от Пловдивския театър. Пиесата беше на Здрава Каменова. Имаше много заглавия. Накрая остана „Отклонения“. Започнахме в София Ленд с режисьор Калин Ангелов. Той е много чувствителен,  ние бяхме млади и нахъсани тогава, а пиесата се занимаваше с проблемите на младите хора. Здрава така пише – това, което я вълнува в момента и беше на тази вълна. След това написа и за мъжа с две деца, както й се разви живота. Аз го харесвам това, тя е истинска. В това представление сами мъкнехме всичко, едни кубчета, от които сме строили целия декор, навсякъде, където сме ходили, не тръгва крушката, ходи да търсиш, обикаляш магазини. Беше много емоционално, смешно, вълнуващо. Може би това е най-хубавата ми роля, която ми достави най-много удоволствие, а и най-дълго съм го играли – поне 6 години. Играли сме го в началото  в „Сълза и смях“, където бяхме на щат, редово представление беше, в Младежкия, на някой фестивал. Но нямаше как да пълним салоните, не бяхме известни лица. В „Сълза и смях“ е огромен салона, ни имахме по 100 човека на представление, което не е малко. За пиесата – две двойки, млада и възрастна, като разликата в нашия прочит не беше голям, тъй като ние всички сме почти на една възраст. Аз бях по-младото момче и моята двойка беше със Здрава, авторката на пиесата. Другата двойка беше Кирил с Мария, които бяха химици, по-студени. Аз – келеш, който харесва бързи коли, яки жени, даже имаше една реплика: „Обичам бързи коли, яки жени, да троша глави!“. Бях това лошото, лудо момче. Но същината на образа беше, че външно съм такъв, но от вътрешния монолог, понеже пиесата имаше такива и сцени, които се случват между героите, разбираш, че това е човек, който на външен вид е простак, типично елементарно момче от улицата, всъщност е едно чувствително момче, което просто го е страх да изрази същината си и ако има нещо важно за него, не може толкова лесно да го каже или направи. За всеки един от героите беше така. За мен това е много наболял проблем и аз много често цитирам тези неща от пиесата, че сме станали много страхливи с отношенията си с хората, на които най-много държим, боейки се да не станем слаби с едно „Обичам те“ или с показване на същината си. По този начин губим много повече отколкото печелим. Това беше за мен смисъла на пиесата – разминаването между хората и същевременно нуждата да не бъдеш сам и някакси накрая всеки е сам. Постановката е смешно-тъжен поглед върху нещата, които ни заобикалят.

На какво мислиш, че се дължи този човешки страх?
Него винаги го е имал и ще го има, докато съществуваме ние. Напоследък много съм се забил в такива теми. Зачел съм „То“. Харесвам Стивън Кинг, понеже е много театрален, има много шантави идеи и интересни герои, но и там ги има тези детски страхове, при които чудовището се явява по различен начин, и възрастните, хора, които привидно са се справили с това, но всъщност са същите малки деца. Замислих се върху това, че аз съм си същото малко момченце, което се страхувало и сега също ме е страх и може би затова, някои неща не съм успял да преодолея в себе си и все още това ми пречи. Всеки човек според мен трябва да се замисли на тази тема. Най-важното е тези страхове да можем да ги преодолеем, а ако не можем, поне да ги потискаме за да бъдем истински. Това е смисъла на изкуството. Въпреки че изкуство, звучи като да бъдем изкуствени. Винаги моето верую е да бъда истински и да не лъжа хората, въпреки, че казват, че актьора трябва да умее да лъже. Аз не умея и в живота.

Мартин Герасков: Боим се да не станем слаби с едно „Обичам те“, а така губим много повече, отколкото печелим (част 2)

Автор Силвия Веселинова

Журналист на свободна практика с дългогодишен опит в печатните и онлайн медии. Пише статии и изготвя интервюта в областта на театралното изкуство.

Един коментар

  1. Пожелавам на Мартин здраве и успехи! Редовно чувам гласа му по TLC и Nat Geo Wild! Родителите му също са отлични актьори!

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Маркираните полета са задължителни *

*