Във втората част на интервюто с актьора Михаил Милчев ще разберем каква е доказалата се с времето негова рецепта за сбъдване на мечтите, кое осуетява достигането им, какво иска от него възрастна жена в 21:00 часа преди репетиции пред затворен супермаркет, какъв е бил в миналото си, как преодолява трудностите, неизменна част от живота на всеки един човек, кога един театър се нарича добър, какви са подбудите на актьора да се намеси в законотворчеството и по какъв начин осъществява това, защо артистите са лицето на нацията ни, какво представлява чалгата в отношенията и в каква степен е застъпена тя у нас.
Къде има повече театър – на сцената или в живота?
Мисля, че е по-добре да има повече театър на сцената и по-малко в живота, защото театърът е прекрасно нещо – това е мястото където човек наистина може да мечтае. Театърът обаче се ръководи от железни правила и закони, както музиката, изобразителното изкуство и т.н. Това, което наричаме обществен театър или театър в отношенията определено не ме вълнува, по простата причина, че той е криворазбран театър. Ако има нещо, което в съвременното общество липсва в отношенията между хората и в обществените отношения, това е честността, искреността. Добрият театър разчита на крайната, пределната истинност, честност и отдаденост на тази мечта, на която сме си отдали живота. Дай Боже в обществото да има толкова искреност, истинност и честност като в добрия театър. Иска ми се дотолкова, доколкото театъра го има в живота, да бъде добър поне, а не лош.
Случвало ли ти се е да разчиташ на актьорските си умeния в житейски ситуации?
Разбира се. Непрекъснато ми се случва да използвам тези свои качества, дотолкова, доколкото може би по-лесно от другите хора, съм разбиран, по простата причина, че благодарение на професията си, когато говоря, когато искам нещо, или когато трябва да обясня нещо на някого, тази целенасоченост и енергия на изказа, тренирани с годините, много ми помагат за да повлияя на големи групи от хора. Помагат ми също доброто говорене, наблюдателността, фантазията, защото това са основни части от нашата професия. Що се отнася до лъжовността – мога да излъжа, когото и да е, но се опитвам да не го правя, защото това е злоупотреба. В последните 7-8 г., се занимавам с театрална педагогика и установих, че знам много неща, които могат да бъда полезни на хората. Водя курс, който започна наскоро в обучителен център „UpGrade U”, който е за личностно надграждане, „Себереализация чрез актьорско майсторство“ – т.е. директната връзка между актьорските техники и по-спокойния и свободен живот. Работя с хора, работещи с други хора, презентиращи идеи или продукти. Оказва се, че има страшно много хора, които ежедневието ги е сковало и стресът ги е побъркал. Те идват в моите курсове за да се разкрепостят за да станат по-изразителни и за да могат да бъдат разбрани и да правят веднага впечатление, когато се появят някъде. За мен е голямо удоволствие, че мога да им помогна с техниките на моята професия.
Как започна да се занимаваш с театрална педагогика?
Първоначално, преди 8 години, работих в школите МОНТФИЗ, с една група от хора на 26 години, които искаха да се занимават с театър за удоволствие и с друга група, които бяха 14-15 – годишни. В тези школи се минава през 3 – годишно обучение по програмата на театралната академия. Предадох на тези хора нещата, които съм научил и те се запалиха до такава степен, че вече седма година са заедно и продължават да правят спектакли. Дори наскоро ще имат трети такъв. А 8 от тийнейджърите станаха артисти – 4 от тях са в Лондон, а другите 4 са в нашата театрална академия. По-възрастните, които бяха с различно образование и професии видяха тогава колко много се развиха като хора, като изказ, като отношение към света и към живота и колко много им помогна работата с мен. След това реших, че направлението може да бъде не само театрално, но и да помага в живота.
Разкажи ми за забавна случка по време на репетиции
При нас те са много, защото са свързани с общуване с други хора и с това те да разберат или да не разберат някакви неща. Някои колеги не могат да издържат на разсмиване на сцената. Понякога нарочно си правим смях един на друг за да видим дали можем да издържим. Наскоро представлението „Shopping and fucking“ имаше 3 предпремиерни спектакъла, а февруари месец ще му бъде официалната премиера. Работихме в един голям супермаркет в Благоевград върху постановката и имаше една забавна случка. Ние влизаме вечер преди да затвори магазина и разбутваме всичко, като след това трябва да го върнем обратно на мястото му. Нещата, които най – много пререждахме бяха едни семена и луковици за цветя, които непрекъснато мъкнехме нагоре – надолу. По едно време аз излизам да пуша навън пред магазина, който беше затворен за клиенти. Идва една бабичка, много мила и казва: Извинявайте много, само да ви питам нещо. Аз й казвам: Не работя тук. А тя: Ама не, да ви питам, че ми е много важно. Аз си мисля: Че какво толкова има да ме пита в 21:00 часа? Нещо страшно важно като в аптеката! Какво да й е толкова важно? А тя: Само да ви питам, знаете ли дали в този магазин продават луковици? Аз й казвам: Не само, че продават, но и са страшно много! Елате, когато искате, можете да си изберете луковици. Случвали са ми се много забавни неща, включително забравяне на текст, объркване на текстове от една пиеса в друга, защото ние сме репертоарен театър и играем всяка вечер различни неща. Имаме кошмарни случки, когато закъсняваме. Случвало ми се е да снимам в един италиански филм с големия режисьор Луиджи Перели, режисьора на „Октопод“, който ме държа на снимки в Перник до 18:15, а аз имам в 19:00 представление. Добре, че моя персонаж се появяваше в 8 без нещо. Стигнах в 19:15 в театъра. Бях ни жив ни умрял. В нашата работа забава има. Ние имаме това огромно предимство да си изкарваме хляба с неща, които ни забавляват. Друг е въпроса, че не ни плащат много, но пък се забавляваме.
Как отмаряш?
Опитвам се да бъде ефективно. Чета, слушам музика, гледам да излизам със сина ми колкото се може повече, той е на 12 г., и трябва да го изваждам от виртуалната реалност, в която е тотално потънал, срещам се с приятели.
Каква е твоята рецепта за щастие?
Нямам такава. Аз дълго време не бях в мир със себе си, защото съм перфекционист, защото все ми се струваше, че трябва да постигна нещо много огромно. Все не бях доволен от това, което се случва. Бях абсолютно непримиримо самокритичен. Всичко се въртеше около това, че се стремях да контролирам абсолютно всичко и всички. Случиха се едни определени неща в живота ми, не много леки. Срещнах се с едни хора и идеи, които много ми помогнаха и установих, че не са толкова много нещата, които зависят от мен в този живот. Аз винаги съм бил всезнайко, имам отговор по всички въпроси. Мога да посъветвам всички – от този, който пресича неправилно на улицата до министър председателя. В момента, в който си дадох сметка, че това адски много ме товари и че много ме спира, вместо да ме издига, когато замених думичката „знам“, с думичките „не знам“, когато започнах да живея днес и да приключвам с вчера, в голяма степен се приближих до мира със себе си. За мен това беше много важно. Опитвам се да уча моите курсисти да се отърват от това да мислят, че всичко зависи от тях. Струва ми се, че Бог си знае работата и че аз мога да направя само това, което е по моите човешки сили, днес. Това ме прави по-спокоен.
Коя е най-голямата ти мечта?
Да живеем в мир, любов, поносимост, толерантност към всеки един от нас. Имам един приятел, който живее в Англия. Той ми каза: Вие може да си оправите политическите и икономическите проблеми, но никога няма да станете цивилизовани. И аз го питам: Какво е цивилизованост? А той ми казва: Цивилизованият човек е толерантен към мнението и действията на другите хора. Иначе в по-прагматичния смисъл мечтая да отида на колкото мога повече места по света. Напоследък не ми се случва много често, имам ли възможност моментално хуквам.
Мечтите се сбъдват когато?
Когато имаш късмет. Ако си късметлия може да ти се случват достатъчно тежки работи, че да спреш да чакаш. На мен ми се струва, че когато спреш да живееш в това непрекъснато чакане се случват най-прекрасните неща, поради причината, че ти ги заслужаваш, че ти си човек, който е ценен, на когото трябва да му се случат задължително. Когато спреш да чакаш всичко това и кажеш: „Нека бъде твоята воля“, тогава нещата се случват. Когато ги насилваме, когато се занимаваме предимно със себе си, а не с другите, когато преследваме непрекъснато някакви цели, тогава мечтите не се случват, от опит го казвам.
Какво ти помага да преодоляваш трудностите?
Има едно хубаво изказване, че Господ не поставя тежки изпитания на двойкаджиийте. Приемам трудностите като част от пътя. Като изпитание, което е необходимо. Защото ако си кажа, че аз съм наказан, защо на мен, това ми носи само негативи, не ми носи позитивна сила, с която да се изправя. Тъй като съм страдал много от това, да се тръшкам и да проклинам хората, висшите сили, небето и природата за нещата, които ми се случват, това не ми помогна. Помогна ми мисълта, че щом нещо се случва, то това трябва да е така. По-добре да го употребя, да се опитам да го разбера и най-вероятно това е част от моя път. Дълбоко се съмнявам, че пътят на един човек е осеян само с позитивни неща. Обикновено вървят ръка за ръка, защото това поддържа равновесието.
Какво те дразни?
Дразни ме чалгизацията на обществото. Като казвам това нямам предвид чалгата, всеки да си слуша, каквото си иска, това си е негов проблем. Въпроса е, че има чалга в отношенията. Никой не се интересува от нищо и от никого. Когато видя човек, който мисли, че единствено той е прав, че единствено той и никой друг е измислил нещо и че всички други са прости и тъпи и сега ще им покаже как е най-умен от всички, това ме дразни Също така това, че в продължение на 27 години нито един държавник в иначе любимата ми България, не установи, че културата е единственото нещо, с което можем да се представим пред света. Не можем да се представим нито със здравеопазването си, нито с ядрените си електроцентрали. Имаме уникални артисти, уникални творци, които могат да бъдат разбрани и посрещнати навсякъде по света. Това е лицето на нацията. Изключително много ме дразни това, че не може да се разбере, че образованието е основата на едно общество. Изключително много ме дразни това, че няма концепция за развитието на обществото, като цяло какво ще се случва. Преди 20 години в Испания на един образователен форум ми беше направило впечатление, че хората бяха обсъждали какви кадри ще бъдат необходими на Европейския съюз след 20 години за да се заложи това в образователната стратегия. Хората се замислят 20 години преди това какви работници ще са им нужни. Изключително много ме дразни това, че няма никаква идея какво ще се случва с нашето общество нито като национални приоритети, нито като културни приоритети, нито като манталитет. Трябва да се прави нещо. Събрах се с още няколко човека и създадохме учредително събрание на една организация. Опитваме се да се намесим в законотворчеството. Това е една организация, в която седемте професори, които са на работа в театралната академия, са инициатори на тази инициатива. Създава се сдружение, в което професионалистите в нашата област заставаме, заедно с театралната академия на една линия с властта за да си говорим с нея по темата „Какво ще се случва в театъра в България“. Поне се опитваме да правим някакви неща.
Какво те кара да се усмихваш?
Като видя деца които си и играят, или когато някой е направил нещо за другите, като видя един талантлив човек, който казва: Аз ще опитам тук, в България. Като видя добър театър. Скоро бях в Лондон и гледах спектакъла „Shopping and fucking“, който направихме с Марий, същият го правят млади артисти там. Много е добър.
Как би се описал?
Последните години ми се случиха доста сериозни промени. Аз бях човек, който избухва много често, който си живее в някакъв филм. Понаучих се да се харесвам и да се грижа за себе си. Сега съм доста по-спокоен. Хората, които ме познават от по-отдавна не могат да повярват в това. Рационален съм, разсъдлив, понякога много припрян, понякога взимам прибързани решения, погрешни, много често. Обичам да се забавлявам със всичко и от всичко. В същото време не съм от най-веселите хора на света, това е някакъв парадокс. Напоследък започнах и да харесвам повече хората. Когато човек говори за толерантност, трябва да започне да обръща внимание и на другите. Вече започна да ми се струва, че не са толкова зле.
Ако можеше да притежаваш свръх способност, каква щеше да е тя?
Хубав въпрос, но труден. Щях да летя, постоянно да се рея с голям кеф в пространството. Щях много бързо да стигам от точка А до точка Б, защото обичам да стигам бързо. Ако можех да хвръкна щях да съм щастлив, защото напоследък не ми стига времето за нищо. Сега ми е много добре като върнахме часовника с един час назад.
В какво вярваш?
В Бог. В логиката на Вселената.
Михаил Милчев: „Актьорската професия е малко самотна“ (част 1)
