Познаваме талантливият актьор Александър Димов от театралните му превъплъщения в постановките „Изневери в повече“, „Лодка в гората“ „Балкански синдром“ и др, а любителите на българското кино могат да се насладят на играта му в един от най-новите родни сериали „Откраднат живот“, където влиза в образа на д-р Владов. Какъв е Александър Димов извън театралната сцена и снимачната площадка, за какво мечтае, какво го кара да се усмихва и много други любопитни отговори ще получим от него самия в следващите вълнуващи редове.
Разкажи ми за настоящите ти участия в театралните постановки – „Изневери в повече“, „Лодка в гората“ и „Балкански синдром“.
Героят ми в „Изневери в повече“ е най-обикновен човек, който търси разнообразие от семейния си живот и си пада по изневерите, без да си дава сметка, че каквото правиш ти, това се случва и на теб. Изпада в неприятни и конфузни ситуации, които погледнати отстрани са смешни и интересни за гледане. Постановката е ситуационна комедия.
„Лодка в гората“ на Н. Хайтов с режисьор Мариус Куркински в Малък градски театър „Зад канала“ за мен е една много интересна пиеса, която силно ме вълнува. Има прекрасен текст и реплики, които и сега употребяваме в живота, особено, когато не се чувстваме много добре. Това е един триптих, три разказа на Хайтов – „Лодка в гората“, „Пътеки“ и „Кучета“. Впечатлен съм от текста за борбата между човека и властта – проблем, който е актуален и днес.
Постановката „Балкански синдром“ – сатира за времето, в което живеем и за времето, в което сме живели, също е на български автор – Станислав Стратиев, а режисьор е отново Мариус. Съдейки колко са актуални и „Лодка в гората“ и „Балкански синдром“ имам усещането, че не се е променило почти нищо, може би само средствата и системите, но в общи линии всичко е едно и също, за жалост.
Да поговорим за героя ти от сериала „Откраднат живот“ – д-р Владов. Какъв е той?
Много комплициран и странен образ. Пада си малко конформист. Има интересно развитие. Не мога да ти кажа какво ще се случи с него, тъй като и аз не знам с точност. Но той е човек като всички останали. Лекар със своите битови проблеми, амбиции и желания. Далечен ми е. Имам усещането, че не знае къде да ходи, какво да прави, ту е при едните, ту е при другите. Става шеф на спешното отделение.
Имаш ли нещо общо с него като човек?
Не, нямаме почти нищо общо. Но все пак аз го играя, така, че може и да имаме някои сходни черти.
Лесно ли влезе в този образ?
Да. Обичам да се снимам, обичам киното и телевизията. Доставят ми удоволствие. Ако в някой момент ми е било трудно, значи ми е било още по-интересно. Не е имало някакъв момент, в който да кажа „Писна ми!“
Кое е най-хубавото нещо на актьорската професия?
Това, че човек може да изживее няколко живота в един – моя собствен. Другото, което ми допада е, че това е една пътека към мен самия. Чрез героите, които изобразявам, откривам себе си. Например, както ме пита дали приличам на героя си д-р Владов, и аз за да кажа, че не приличам, трябва да знам аз кой съм, да съм наясно със себе си, за да го оприлича, той далечен ли е или близък. Другото, което ми даде тази професия чисто от психологическа гледна точка е многото знание за различен тип хора, което ти помага да си добре в живота. Да не забравяме и срещите с различни хора, тази илюзия, това потъване в другите светове, буквално говорим за нещо като фуния за пътуване във времето. В театъра това се случва чрез декорите и т.н., а в киното има различни локации. Отиваш, изживяваш едно определено нещо за определено време с едни хора. Още по-приятно е, ако има някаква провокация в текста или в сцените. Това е едно изключително душевно обогатяващо изживяване. Ако можеш по някакъв начин да предадеш и на хората някакво усещане ще е супер. Ако те се радват на това, което правиш ще е страхотно.
Как реши да станеш актьор?
Това е интересна история. Всъщност почти случайно. Когато дойдох да живея в София се влюбих в едно момиче, което искаше да става актриса. Кандидатствах с нея и приятелките й във ВИТИЗ. По стечение на обстоятелствата ме приеха, тях не. Почти нищо не разбирах, но преподавателите ми, Бог да ги прости и двамата – Тодор Колев и Крикор Азарян, успяха да ми покажат тази магия, наречена театър, сцена и актьорска професия в цялата й същност. Те бяха изключителни професионалисти в това, което правеха – умееха да палят хората и да им показват красотата му. Понякога ми липсват. Много пъти ми е идвало да кажа : „Стига толкова, писна ми, няма смисъл“ и винаги, когато съм срещал професор Азарян или Тодор Колев, и съм си казвал няколко приказки с тях, те са ме надъхвали за поне още 3 – 4 месеца с амбицията, че мога да променя нещо.
Къде се чувстваш по-добре – в киното или в театъра?
Това е много подвеждащ въпрос. Можем да обидим и едните и другите, но питаш ме, ще си призная честно. Харесва ми киното и телевизията. Театърът е много трудоемка работа – изискват се много усилия, време, физическа сила. Аз като че ли винаги съм си падал по по-лесните неща – по ми е приятно да не се налага да викам, да ми сложат брошка, да си говоря тихичко, да мръднеш с очи и да изградиш красив и приятен образ. Имам и усещането, че в киното съм по-добър.
С кои твои колеги актьори работиш най-добре?
С тези от Малък градски театър „Зад канала“. Там 6 години бях на щат и доста добре сме се сработили. Има и колеги, с които не се познаваме добре, но са талантливи и добри партньори. И ти можеш да научиш нещо от тях, и те от теб, без значение кой къде е в пътя си. Разбира се не трябва и да са много разглезени.
Семейството ти обича ли театъра и киното?
Майка ми от време на време ходи на постановки. Обича театъра, но май това се случи покрай мен. Не съм от семейството на театрални хора. Кино и телевизия – кой не обича да гледа? Всички обичаме нещо хубаво, ако има.
Коя е ролята, която би искал да изиграеш?
Няма такава, за която да кажа „Много е подходяща за мен“ или „Тази роля искам да изиграя“. Искам да изиграя някоя хубава, стойностна роля, която да ме провокира да потъна в нея.
Къде има повече театър? На сцената или в живота?
Театърът си е за сцената и там трябва да си съществува. Но това, което в живота се опитват да ни го представят като театър – лицемерието и игричките, е много лош такъв и няма нищо общо с изкуството. Изкуството е възвишено и по-близо до душата. Ето защо няма театър в живота.
Ходиш ли на представления на твои колеги?
Да, когато имам време, напоследък не ходя много често. Винаги им се радвам и ги гледам наистина като зрител, а не като човек, който се занимава с това и търси грешките.
Коя беше последната постановка, която гледа?
„Болница накрай света“ в Малък градски театър „Зад канала“. Хареса ми.
Как си почиваш?
Не се уморявам, за да си почивам, чак толкова. Актьорската професия е натоварваща чисто психически. Разтоварвам като излизам с приятели, спортувам от време на време, спя.
Коя е най-голямата ти мечта?
Като дете мечтаех да стана моряк, заради свободата и романтичната ми представа за тази професия. Но така или иначе не се случи, защото станах актьор, а вече е твърде късно да бъда какъвто и да било друг. Сегашните ми мечти са свързани със семейството ми, с дъщеря ми – да са живи и здрави, аз също. Другото – каквото стане, каквото си го направиш.
Кога се сбъдват мечтите?
Само когато ги желаеш – наистина и истински. Когато се стремиш към тях и не се отказваш. Само тогава. Иначе си остават просто мечти. Но ако знаеш, че искаш точно това да правиш, това да ти се случи в живота, просто се отдай с цялото си сърце и направи всичко за да се сбъдне. Естествено без някакви големи компромиси.
Какво те дразни?
Старая се нищо да не ме дразни. От време на време ме дразни глупостта, лъжите, лицемерието, липсата на истински взаимоотношения между хората. Всички сме се затворили – имам чувството, че живеем в някакво отчуждение, все едно сме след Втората световна война. Всеки е потънал в работа, в компютри, в телефони. Никой няма да каже: „Ела, излез, да се видим, да пием по едно кафе.“ Предпочита да ми пише по фейсбук, отколкото да ми се обади да се видим, да си поприказваме, да погледаме природата. Отношенията се превърнаха в някаква сделка и всички много работим – дотолкова, че забравихме да живеем.
Мислиш ли, че всичко това се случва заради парите?
Да. Парите са ценностна система, наложена от запада. Лошото е, че не може всички да сме милионери – това трябва да си го набият в главата някои хора и да престанат да се занимават с глупости. Според мен, без да ставам параноик, най-лошото е, че това е една пропаганда, която обществото, в което живеем, телевизията и манталитета нарочно налагат. Когато обикалям с представления из държавата виждам, че стремежа на хората е това – пари, къщи, коли, показност, което е много глупаво. Нямам против, аз също харесвам лукса и да имам пари, но това не може да ти е основната цел в живота. Не може всички да сме бизнесмени и търговци на цветни метали, тежка металургия и др. Хората, които имат пари в нашата държава са крупните бизнесмени, и хора, които разполагат със сериозна корупция – политици, следователи, адвокати, доктори. Другите, които ги гледаш и ти се правят на интересни – разни гъзари, които имам чувството, че са си дали последните пари за скъпо BMW или са си купили две скъпи дрешки, за какво се бъхтят цял живот, за това ли? Объркали са се хората много, за жалост. Забравили са ценните и важните неща в тоя живот. Това ме дразни доста. Не знам дали е така само в България или навсякъде. Имам чувството, че тук е доста по-преекспонирано.
Може би е свързано със стандарта на живот?
Да – нисък стандарт на живот, без да обиждам никого. Опитват се да ни опростачат. Лесно ще те направят простак, трудно – интелигентен човек. Ще ти трябват 15 години за четене, учене. Няма да стане от днес за утре. Простак можеш да станеш веднага, това е лошото.
Какво те кара да се усмихваш?
Малките неща – добре свършената работа, предизвикателствата, дъщеря ми, срещата с приятни приятели, гледка, природа, една птичка ако запее и си казваш: „Гледай колко хубаво пее!“, любов, ако има. Не е нужно да става кой знае какво за да се усмихваш.
Какво е отношението ти към социалните мрежи?
Имат своите положителни черти и негативи. Социалните мрежи са нещо глобално, с което се свързваш със своите приятели и роднини по целия свят. Аз лично мога да го ползвам като медия или рекламна страница за собствените си неща. Но когато се затвориш и се опиташ да се превърнеш в звезда в социалните мрежи или основният ти контакт е там, според мен изчезваш от живота. Губиш реална представа ти кой си, започваш да се самозаблуждаваш. Защото дори да имаш пет хиляди лайка, няма да те направят по-красив, нито по-добър човек, нито каквото и да било. Другата част, която ме притеснява е, че социалните мрежи създават илюзията, че имаш приятели и социален живот, а същевременно си изключително самотен. Живеем в доста самотно време.
Кое е следващото нещо, което искаш да ти се случи?
Снимат ми се качествени филми. Ще ми се да съумеем да направим красив български филм, който да ни изведе извън границите на страната.
Какво да очакваме от теб в професионален план?
Не знам дали не издавам някаква тайна, но ще снимам трети сезон на сериала „Откраднат живот“. Ако нещо друго се случи междувременно ще е добре дошло. Мислел съм да осъществя собствени театрални проекти, но като че ли все още не съм събрал смелост да изляза сам на сцената и да занимавам хората с неща, които ме вълнуват. Може би ми трябва още време.
Какво е за теб България?
Държавата, в която съм се родил. В какво може да се превърне зависи вероятно от мен или от нея. За момента е моят дом.
Не си ли мислил за кариера извън нея?
Разбира се, че съм го правил, кой не е? Всеки иска да напусне границите на държавата, особено, ако може с изкуство. Езиковата бариера е основен проблем, но никога не съм мислил по този начин: „Ние сме българи, държавата ни е малка, няма да успеем.“ Това мисля, че е най-малкият проблем. Ако си достатъчно талантлив и притежаваш всички останали качества, които са необходими за да успееш в тази професия, мисля че би могъл да се реализираш в чужбина.
