Младата надежда на българския театър Георги Кацарски е едно от новите талантливи попълнения на Малък градски театър „Зад канала“, в който наскоро дебютира в постановката „Зимата на нашето недоволство“ в ролята на непокорния син на главния герой Итън (Асен Блатечки). Какво разказа наскоро завършилият в класа на проф. Стефан Данаилов актьор за най-добрите житейски и професионални уроци, които е получил, трудностите на професията, как е решил да се занимава с актьорство вижте в настоящото интервю.
Разкажи ми за героя си от премиерната постановка на МГТ Зад канала – Зимата на нашето недоволство.
Това е постановка на Бина Харалмпиева. Драматизацията е на Юрий Дачев по романа на Джон Стайнбек. Съвременна е и засяга много днешното положение на всеки човек – няма значение дали това ще бъде син, дъщеря, баща, работодател, полицай. Всеки има някакви затруднения и постановката засяга ежедневието и най-вече въпроса за доброто и злото, за дявола и Бога в човека. Това е първата ми работа в Малък градски театър „Зад канала“, след като ме покани Бина Харалампиева. Тя ме взе, заедно с Мак Маринов, който също е нов колега. Играем една роля. Ние сме сина на Асен Блатечки. Личностно за ролята на Алън – тя засяга съвременния тийнейджър и подрастващ, комерсиализацията на всичко и интернета, защото хората вече не гледат и телевизия. Тя изменя идеалите и представите на един млад човек за това как се случват нещата. За това пак казвам – за добро и зло кое е. Шекспир е казал: “От едно са потекло. Дали?“. Много въпросителни има. Иначе това е една приятна човешка история с обнадеждаващ край.
Над какво работиш в момента в професионален план?
Със Стайко Мурджев пак в Малък градски театър „Зад канала“ работим върху “Killer Joe”, пиеса на Трейси Ледс, която е съвременна американска драматургия. Т също набляга на съвременността и абсурда, който се случва около нас, защото понякога гледаме нещо и не можем да повярваме, че го виждаме. Струва ни се пълен абсурд, но всъщност се стига до крайност. Бих казал, че е някакъв черен хумор били свръх реализъм, който даже не е реален. Става въпрос за момче, неговите баща и доведена майка и този Killer Joe, който идва, защото трябва да свърши някаква работа, но дали ще я свърши или не и как ще се случат нещата ще разберете октомври месец, когато ще бъде премиерата.
Завършил си в класа на проф. Стефан Данаилов. Какво научи от него?
Учеше ни, че актьорството е жив организъм, то си един занаят и трябва да бъдеш много рефлективен към него, респективно и към хората. Но най-вече ни научи на себеуважението и уважението към останалите. Това е дин колектив и колективна работа. Важно е изкуството, което ще създадем. Нищо друго не е от значение. Даде ми човещинката. Той е един абсолютно велик човек, преди всичко. Мъдър е – от поколението и хората, които са на изчезване. Много съм щастлив, че съм завършил при него, че съм имал досег с него. Това ми бяха най-хубавите години.
Кое е най-голямото предизвикателство за един млад актьор в България?
Да отстои себе си. Да бъдеш актьор в България не е лесно. Най-трудно е да бъдеш позитивен, много положително да гледаш на нещата, каквото и да се случва. Да имаш мечта, цел и да я бленуваш, да изгаряш за нея, да не се предадеш и да не я оставиш. Може би най – трудното за един млад актьор е да съхрани това в съвременния свят, в България. Много пъти съм казвал, че за мен НАТФИЗ беше един инкубатор и обожавах работата си там, защото бях изолиран. Когато излезеш в реалния свят е съвсем различно. Тогава виждаш как се случват нещата и какво става.
Къде има повече театър – на сцената или в живота?
Театъра в живота стана повече отколкото на сцената. Хората повече ги вълнува театъра в живота, отколкото театъра на сцената. Театърът в живота е своеобразен абсурд, който не може да се сравни с висшето изкуство. За жалост като гледам картинката, вече съм на 25 години и някои неща започвам да ги виждам през друга призма. Преди да се занимавам с актьорство мислех да кандидатствам журналистика. Накараха ме да напиша есе на тема, свързана с политиката и аз написах, че тя е по-голям театър отколкото театъра всъщност. Та че в живота мое би наистина има повече театър, отколкото на сцената, но те не могат да се съпоставят.
Как реши да станеш актьор?
Като малък майка ми се занимаваше с училищните ми неща – домашни и др. и ми каза: „Георги, ти или спортист или актьор ще станеш.“ Аз много обичам всякакъв спорт. Спортувал съм много неща като малък, но имах афинитета да играя някак. Имитирал съм телевизионни водещи, бившия президент Петър Стоянов. Хората са виждали афинитета ми. Много случайно стана всичко, защото аз в 11 – ти клас бях буйно дете, учителите ме харесваха, но имах леки забележки и наказания. Директорът каза: „За наказание ще участваш в училищния театър.“ Аз казах: „Добре“. Дойдоха от едно предаване по БНТ да ни снимат, харесаха ме, поканиха ме за журналист в него. Следващата година бях водещ в по-голямо предаване. Много хора оттам ме насочиха. Съдба. Влязох там и имах досег с камери, режисьори. Винаги съм казвал, че от малък съм имал повече афинитет към театъра, където много съм бил воден. Възхищавах се от сцената, на това тук и сега, което се случва и никога повече. Обожавам това, което правя и съм благодарен на Господ, че така се случиха нещата.
Би ли се снимал в киното?
Да. Имал съм кратки, епизодични роли. Имам един късометражен филм, който беше студентски, но обиколи фестивалите на доста места. Киното е съвсем различна бира. Много е специфично. Пленява ме от гледна точка на това не само да го играя, драматургия, начин на снимане. Хоби ми е фотографията и може би затова и киното ме вълнува. Да, със сигурност искам да снимам. Това е мечта, която искам да сбъдна.
Какво снимаш?
В „Откраднат живот“ имам епизодична роля на млад мъж с жена му. В „Столичани в повече“ пак един младок. Искам нещо стойностно да снимам, нещо европейско. Много харесвам европейското кино – френското, италианското, скандинавското. Всичко бих снимал.
Георги Кацарски: „Театърът в живота стана повече отколкото на сцената“ (част 2)
