Срещаме се с един от най-обичаните актьори от нашумялия български сериал „Столичани в повече“ – Иван Юруков, за да ни разкаже за първият си моноспектакъл „Пилето, което казва Ку“, който след броени дни ще бъде представен в няколко града в югозападна България – Сандански, Благоевград и Петрич. От първо лице, в следващите редове, Иван Юруков разкрива и кое е най-голямото предизвикателство и отговорност, свързани с реализирането на моноспектакъл, как е станал актьор, какво е театърът за него и кой е основният принцип, по който се случва всяко събитие в живота му.
Разкажи за моноспектакъла си „Пилето, което казва Ку“
Моноспектакълът „Пилето, което казва Ку“ е авторски текст на Александър Урумов. Това са компилирани текстове от сборника с разкази „Малкото име на дните“ и „Тиква“. Александър Урумов ме покани да правя този текст веднага след като приключихме репетиционния процес на пиесата „Майстори“ в Народния театър. Аз се възползвах от инерцията, която набрах по време на работата в „Майстори“ и се хванах да правя този моноспектакъл. Не съм правил досега такъв, освен опитите в Академията, когато бях студент. Но там бяха доста по-кратки нещата и не толкова отговорни. С „Пилето, което казва Ку“ видях колко е сложен един моноспектакъл, колко е отговорен, но и колко е хубаво, защото отговорността се пада само на един човек и всичко трябва много добре да бъде разпределено като енергия, да е забавно, интригуващо, вълнуващо, значимо, важно, да не тежи, но и да бъде все пак художествен продукт. Мисля, че тук се получиха нещата. Музиката на спектакъла направи Михаил Шишков – баща. Аз се вложих и като постановчик, и като режисьор и като изпълнител. Един моноспектакъл не може без обратна връзка, т.е винаги трябва да има някой в салона, дори по време на работата върху него. Аз работех с хората, които пускаха музиката и техниците, осветителите и т.н. или пък се случваше да си каня някой приятел, който да гледа отдолу и да преценява дали му въздейства. Беше ми интересен целия този процес как може да се случи. Дадох си нарочно кратък срок за да се впусна интензивно в работата с текста, защото когато знам, че разполагам с време, го разполагам по-разпиляно, но когато е интензивно и не се занимавам с нищо друго, а само с това, мисля, че се получава много добре всичко. Поне така съдя от отзивите на хората, които бяха много показателни. На премиерата ми се случи така нареченото „дуенде“, чувствах се изключително. Заради такива моменти си струва да се занимаваш с професията.
Как реагира публиката?
Хората се смеят на доста места и дори понякога хлипат на тъжните моменти, чувам как подсмърчат, разплакват се. Представлението е смешно и тъжно. Сълза и смях. Не е и дълго, минава за миг. Един час не се усеща. Сега се опитвам да поддържам спектакъла, зрителите да идват да го гледат, макар, че е много трудно за един нов театър като Нов театър НДК, с който зрителите не са свикнали и подхождат колебливо. Той не е ситуиран на Раковска, където са всички театри. В друго пространство е, непознато все още за хората, и като че ли те са малко недоверчиви. Но въпреки това се опитвам да се случва там спектакъла. Засега организирам и едно турне или участие в няколко града в югозападна България, като на 11-ти ще играя в Сандански, където салонът е пълен. В Петрич подготвям участие на 28 април, където тепърва ще се промотира, има вече няколко стъпки по този въпрос. За Благоевград също съм в преговори за датата на поставяне на представлението. Да видим как ще се приеме. Аз мисля, че ще се хареса.
Кое е най-голямото предизвикателство в това да играеш моноспектакъл?
Да излезеш сам на сцената и да представиш с лекота, по интересен начин на хората една история, която да бъде достатъчно дълбока, вълнуваща, да грабне вниманието им веднага и да не усетят как са въвлечени в историята. Един човек да представи много образи и различни ситуации, които публиката да следи без да й доскучае и натежи. Това е изключително предизвикателство. Само по себе си е много сложно, но успее ли човек да го постигне зрителят веднага става благосклонен и се оставя да бъде въвлечен и воден в тази история. Моята отговорност е да го направя майсторски и да поддържам интереса. Да бъде смешно, не на всяка цена, но да бъде истинско, да бъде откровение. Тогава хората го усещат. Постигне ли се това, ефектът е неописуем.
Т.е. публиката трябва да бъде докосната?
Да. Забелязал съм, че хората, като че ли, малко скептично подхождат към тази форма – моноспектакъла. Казват си: „Сега 1 час ще гледам как един човек ми говори и знам, че няма да спре. Каквото и да става, той ще продължава да говори, да говори…Какво толкова ще ми говори този човек?“ Тази нагласа, като че ли, създава една дистанция, но преодолее ли я зрителят, отиде ли отвъд нея, т.е. забрави ли, че гледа моноспектакъл, забрави ли, че гледа един човек, който дърдори, влезе ли в историята и започне ли да съпреживява заедно с разказвача, от това „диша“ цялото представление. Уникално усещане е. Това е друга дисциплина в театъра. Когато участваш в някаква пиеса с други колеги, когато има различни герои и действия, диалозите позволяват да хвърлиш топката на следващия и в тези паузи ти да си починеш, да разпределиш енергията си, да се съсредоточиш. Докато моноспектакъла е като един снаряд, който се изстрелва в началото и лети, докато не стигне до края. И трябва да стигне горивото.
И отговорността, която носи актьорът, е по-голяма отколкото в другите представления?
Да. Със сигурност. Тя е изцяло върху изпълнителя. Аз този текст държах да бъде представен много леко – да няма тежки декори, сложни неща, от които да стои претенциозно. Исках да се представи един човек, който сякаш сам на себе си прави театър, отлага неудовлетвореността си от самотата. Чрез своите наблюдения и вътрешни монологчета на заобикалящите го хора, той сякаш иска да се сравни с тях и да намери причината да продължава, да открие къде му е грешката, защо се е стигнало до тук. Защо той е странния, неразбрания човек, който се разбира по-добре с птиците, какво пропуска в диалога с хората и доколко те са прескочили посредствеността, доколко той самият е в тази посредственост. Когато публиката види пиесата може да си отговори на тези въпроси, или сама да си ги зададе, заедно с героя.
Какво е театърът за теб и какво научи от него?
Театърът за мен е всичко. Живот. Театърът ме научи на живот. Живея чрез театъра. Позволява ми да бъда всеки и всичко. Позволява ми да забравям – себе си, понякога. Постоянно ми дава нови предизвикателства. Хората казват: „Те, актьорите, постоянно играят роли, постоянно нещо се правят, не са истински.“ Аз мисля, че не е така. Напротив. Човек може да бъде истински и чрез многото си превъплъщения.
Помага ли ти актьорската професия в живота?
След като не знам какво бих бил без театъра, означава, че той е най-важното нещо. Помага ми вероятно да приемам суровостите на живота, да успявам да се дистанцирам от някакви неща. Това е въпрос на лично усещане, вътрешен мир. Всеки човек, независимо от професията си, достига до своята истина и успява да приеме действителността, каквато и да е тя. Аз приемам действителността чрез театъра. Хората казват: „Как успя да научиш толкова много текст, кога успяваш? Ти играеш толкова много сцени, как не се объркваш?“ Да, това е изключително трудоемко. Аз постоянно съм в театъра, макар и да не съм физически, след 11 вечерта. В мислите си съм там.
Т.е. той присъства непрекъснато в живота ти?
Да. Мисля си как би реагирал новият ми герой от пиесата „Майстори“ в тези обстоятелства. Това е един постоянен цикъл в ума, който неимоверно обогатява.
Учил си дърворезба и си искал да станеш художник. Защо избра актьорството и щастлив ли си, че го направи?
Не съжалявам за нищо. Всичко, което ми се е случило е било резултат от едно смело стъпване в предлаганите от живота обстоятелства. Как съм попаднал в дърворезбарското училище, не мога да кажа. Така ме е подвел животът. Защо рисувам и защо съм рисувал, също не мога да кажа. Така се е случило. Как попаднах в театрална трупа? Това за мен сега са далечни, отделни картини от миналото, където виждам ясно някакви знаци на съдбата, които са ме водили натам. Моята отговорност всичко това да се случи е, че не съм се спирал. Когато се отвори една врата, аз влизам. Като ми се каже „Отиди там“, аз отивам. Не се колебая дали да отида, дали да не отида, дали това е разумно и да казвам „Не, не“. На всички подобни предизвикателства, аз предпочитам да кажа „да“. За щастие съм попадал във важни и интересни за мен житейски събития, случвания и уроци. Никога не съм предполагал, че ще стана актьор. Да, като малък съм си играл на театър, кое дете не го е правило? На „найсе“ години младежите са в съвсем друго измерение, знаем всички. Там, образно казано, „яхваш коня“ и изучаваш света, всемира. Аз бях изключително освободен и всичко ми се струваше безгранично и възможно. Намерихме се взаимно с театъра.
