Познаваме Симеон Гълъбов – една от младите, талантливи и ярки звезди на българския театрален небосклон, от участията му в постановките „Ангели в Америка“, „Ричард III“, „Не залагай на англичаните“, „На ръба“ и др. Симеон Гълъбов е също така едно от главните действащи лица в пиесата „Йерма“, която се играе благотворително в цялата страна, като събраните средства се даряват на семейства с репродуктивни проблеми. Самият актьор твърди, че няма нищо по-хубаво от това да помагаш на хората и да виждаш щастливите усмивки на лицата им, или както самият той сподели една от основните си максими в живота, пред www.teatrite.com: „Прави добро, за да ти се върне добро.“ Какво ни разказа Симеон Гълъбов за най-голямата страст в живота си – театъра, как се е почувствал при първото си излизане пред публика, какво иска да й каже, какъв човек е, на какво никога не залага, кого слуша в моменти на колебание…вижте в следващите редове.
Как реши да се занимаваш с театър?
Инцидентно се случи. Нямах представа, че ще се занимавам с театър. Не съм опитвал да вляза в НАТФИЗ, нямах такава нагласа. Завършил съм Нов Български университет при проф. Цветана Манева, доц. Снежина Петрова и много други изявени личности в нашите среди. Но първоначално исках да следвам „Бизнес администрация“. Отидох на общообразователния изпит, не ми стигна бала и казаха, че мога да влезна в „Театър“ и аз се съгласих, при положение, че мога втората година да се прехвърля директно да продължа в друга специалност, която си поискам, без да прекъсвам. След 1 година осъзнах, че тази страст – театърът, е седяла в мен и е чакала момента, времето и мястото за да се случи. Това съм аз и се радвам, че в този момент открих кой съм.
Кое е най-важното нещо, което научи от проф. Цветана Манева и доц. Снежина Петрова?
От проф. Цветана Манева научих, че независимо какво правиш – дали играеш, или къде се представяш, трябва първо да бъдеш честен пред себе си, защото няма как да съм честен пред другите, ако не съм честен пред себе си. Това важи абсолютно за всичко, не само за професията. Важно е да се потопиш толкова дълбоко в себе си, но никога да не се губиш, понякога обаче трябва да загубиш себе си, за да се намериш. Може да е много трудно, защото поради ред причини се изпада в различни депресии. Аз съм ведър човек и винаги гледам позитивно на нещата. Това ме крепи винаги, крепяло ме е и се надявам и в бъдеще да е така. Иначе, честността към себе си, към другите, към това, което правиш е най-важна. Не е случайна приказката „Прави добро, за да ти се върне добро.“. Важното е човек да го осъзнае, по един или друг начин, защото когато го знае, но не го е осъзнал, няма никакъв смисъл.
От доц. Снежина Петрова, която е страхотен педагог и уникална актриса, съм научил винаги да експериментирам с неща, които не са правени досега. Аз съм толкова отдаден на това и нося вярата и отдадеността, която трябва да носи всеки от нас, артистите – да се хвърлиш като лъв и накрая да спечелиш.
Какво изпита при първото си излизане на сцена?
Беше страхотно, усещаш пеперуди в стомаха. Но аз от сценична треска не съм се притеснявал, защото преди това седем години се занимавах с брейк денс танци и в цяла България и извън страната сме участвали на много състезания и ивенти пред публика. На театралната сцена се почувствах възвишено. Заради театъра правя всичко, заради него съм това което съм. Притеснение има винаги – от представление, от премиера, от това как ще се справиш, как ще приемат хората теб и разказа, който трябва да им предадеш, персонажите, емоцията. Това според мен е най-вълнуващото в нашата професия и мен най-много това ме занимава. Толкова е различно и същевременно толкова еднакво. Ако ме питате какво значи театъра за мен, бих казал, че значи всичко – това, което съм, това искам да бъда и това, което може би някога съм бил, но още не съм го знаел. Времето е най-големият добродетел. Нетърпимостта ни понякога е много голяма и искаме много да се случат нещата бързо, но истината е, че се иска време.
Актьорът със своите роли предава мисли на публиката. Ти какво си й казал досега и какво искаш още да й кажеш занапред?
Всеки път различно нещо искам да и кажа. В последната сръбска пиеса, която направих – „Не залагай на англичаните:“, чрез сатира и хумор, леко и откровено се засягат ежедневни проблеми и чрез смеха се казва истината. Затова и се съгласих да участвам. Всеки път предавам различни мисли, чувства, емоции, образи, които трябва да се почувстват от хората. Независимо колко човека те гледат, трябва да ги докоснеш. Винаги едни очи те гледат и могат да бъдат съпричастни с това, което правиш, независимо от това коя е пиесата и какви роли се представят. Възпитаваме хората по някакъв начин с различните постановки. Надявам се всичко да има развитие в мащабен аспект.
Къде има повече театър? На сцената или в живота?
В живота – ежедневно, постоянно. Зависи как си го направиш. В театъра също, постоянно. Изобщо театърът е навсякъде. Както казах, не мога да си представя да живея без театър, независимо какво правя. Малко метафорично ще се изразя, понеже ми се е случвало, когато се чувствам все едно съм по средата на едно езеро, аз мога да плувам, но проблема понякога е, че не знам в коя посока да хвана. Когато се вслушам в себе си, във вътрешната си интуиция, това, което ми подсказва не разума, защото той преизчислява според мен дадената ситуация, а сърцето, което те води, винаги печеля. Усещам удовлетворението, намирам вътрешния си баланс. Аз постоянно водя някакви битки със себе си. Другите хора не мога да ги съдя, напротив – гледам винаги да намирам позитивното в тях, добрината, независимо в колко тежки времена живеем в момента.
Играеш в пиесата „Не залагай на англичаните“. А на какво ти самият никога не залагаш в живота и защо?
На хазарта. За мен това е една маска, бутафория и манипулация. Но смея да твърдя, че съм хазартен тип. Както преди малко казах, винаги съм готов да експериментирам с нещо, да поемам рискове и предизвикателства, което дали ще е печелившо, не знам. Но като зная вътрешно, за себе си, че съм прав и честен, тогава съм доволен от това, което правя.
Опиши се
Позитивен, усмихнат, смехурко. На моменти съм малко тъжен от случващото се, от целия рипийт в ежедневието, колкото и да се опитвам понякога да разнообразявам, понеже обичам приключенията, независимо дали са само за тук или за друго място, където да покорявам нови светове и земи, които не съм бил. Не разбирам как се случва, но понякога съм много тъжен. Знам обаче, че после ще изляза от това състояние и ще съм по-силен. Мога да се регенерирам. Това ми дава сила и опора.
Какво те натъжава?
Ежедневието. Рипийта, в който се намира държавата. Като гледам изтерзаните лица и погледи на хората. Сутрин стават, обличат едни дрехи, правят си кафе, всичко им е механично. Пристигат на работа в 8:00, работят, отиват в 12:00 обедна почивка, после сядат пак пред компютъра, свършват работа, излизат да пият бира, пазаруват и се прибират. Това е едно ежедневие, което мен ме побърква. Няма никакво развитие зад него. Прави ме тъжен, че нищо не правим ние, индивидуално като личности. А българите сме силни личности, войнствени сме. Няма го обединението обаче. Мен това ме натъжава най-вече. Не само в живота, и в театъра е така. Трябва да сме заедно – екип, група, един организъм. Всеки актьор е като отделен орган, който работи заедно с другите. Този организъм няма как да функционира, ако нещо вътре не работи. Това съм установил до момента, че ме прави тъжен – като видя, че хората са обезверени. А за мен вярата е най-силното и това мисля, че е единственото нещо, което ни крепи. След време сигурно нещо друго ще ме натъжава.
Симеон Гълъбов: Не мога да си представя да живея без театър! (част 2)
