Във втората част от интервюто с Мартин Герасков ще разберем каква е разликата между това да си на сцената и пред камерата, защо, по негово мнение, няма добри съвременни български сериали, какво, според него, трябва да се промени в българския театър и кино, защо хората все повече бягат от същността си, защо не трябва да се плашим, когато ни е трудно, поради каква причина се е усмихнал, когато са го ударили без да е виновен и защо понякога пътят е по-важен от целта.
Мислиш ли, че театъра дава отговор на различни човешки въпроси?
Зависи. Би трябвало. Не само театъра, а и изкуството, по принцип се занимава с проблемите на духа. Аз примерно не харесвам изкуство, което се занимава със злободневните теми на момента. Втръснало ми е от филми за някой не знам си кой низвергнат стресиран негър в Америка или някой гей. Това реално е един и същи филм, с един и същи проблем, представен от различна социална гледна точка и не е това, което ме вълнува мен. Не че не мога да оценя нещо подобно, което е добре направено. Ще кажа „Да, евала, страхотно“, но не е моя филм, и толкова. Гледам филми, ходя на театър, но не ми харесва особено, доста съм разочарован. Напоследък не мога да се сетя за представление, на което да съм отишъл и наистина да съм си тръгнал с кеф и удоволствие, зареден с нещо, примерно да видя някой добър актьор със страхотна роля. Примерно Иван Бърнев в „Полет над кукувиче гнездо“, но представлението – мога да се гръмна. Каквото искат да си мислят хората, моето мнение съм си го казвал винаги. Много искам да играя в театъра и имам проекти, но няма да говоря за тях, защото, когато говоря предварително винаги се прецакват нещата.
И в тази връзка – какво според теб трябва да се промени в българското кино и театър?
Първото, което аз поне не виждам как ще се промени на този етап е тази шуробаджанащина, тези приятелски кръгове и мафии, които си работят навсякъде – в киното, телевизията, рекламите, в театъра, в дублажа. Навсякъде има едни основни хора, които диктуват и ако си мазнюга и умееш да се побуткаш тук и там и знаеш как да говориш с този и онзи, все пак трябва да имаш някакъв талант, нали, въпреки, че според мен има някои не особено талантливи мои колеги. Такива хора могат да пренебрегнат някакви свои морални ценности, а може и да ги нямат изобщо и нямат проблем да жертват себе си в името на успеха. Аз лично не съм такъв човек и затова съм на това дередже, не съм разочарован, но не бих предал нещо, в което вярвам в името на това да взема някоя роля, не живея за това. Отказвал съм роли именно защото смятам, че ще взема някой лев, ще ме видят някакви хора, но това не отговаря на моите нужди. Предпочитам да отида в дублажа, да използвам гласа си, да не ме вижда никой и да изкарам парите, които ще изкарам в някой телевизионен сериал, в който ще ми дадат малка роля. Отказвал съм много такива защото смятам, че е обидно.
Участвал си в български игрални филми, както и в театрални представления. Каква е разликата между това да си пред камерата и на сцената?
В 75 серии на „Хотел България“ участвах, когато бях четвърти курс студент. После имах една приказка „Момче и вятър“, Играх в „Тунелджии“ на Василена Радева, много ценен режисьор и човек от моя клас в НАТФИЗ, и това също е една от хубавите ми роли. Участвал съм в няколко американски и италиански филма. В Австрия съм се снимал във филм, благодарение на мои близки хора, които участваха в него – Панчо Чернев и София Чернева, от големия български филм „Вчера“. Филма беше частен проект, бяхме 25 дена в Австрия. В студентски филми съм се снимал също. Правил съм и филм зад камера, наскоро с една моя колежка, завършваща НАТФИЗ. Ставаше въпрос за това да разбереш, че имаш дете след няколко години, беше свързан и със смърт, сериозни теми. Мислех си, като един професионален актьор – откъде ти тръгва ролята, защото не снимаш последователно, както се развива действието в театъра. В киното можеш да заснемеш края, пък после началото, после средата и е много важно да можеш да си подредиш нещата и да знаеш от къде тръгваш в началото на всеки кадър, до къде стигаш и от къде трябва да тръгнеш в следващия. Понякога емоцията ти трябва да тръгне от средата. То и в театъра може да е по същия начин, зависи, но тогава можеш да се подготвиш преди да излезеш. Трябва да знаеш кои са ти важните моменти, в които да излезе смисъла и да играеш ситуацията, нещо, което забравят някои мои колеги, особено в сериалите напоследък, затова и не ги гледам. Особено последния „Скъпи наследници“ – как не ги е срам да правят такива сериали. Честно ти казвам – мен лично би ме било срам. Не казвам нищо за колегите, защото те не са виновни. Разбирам ги, но поне да не се тупат в гърдите. Аз лично мисля, че е смешно.
Много хора казват, че актьорите в сериалите преиграват. Ти имаш ли такова виждане?
Нормално е, снима се по изключително непрофесионален начин спрямо актьорите. Трябва да заснемеш една серия за ден, в която трябва да минеш през супер емоционални моменти и много текст. Майка ми е в „Откраднат живот“. Трябва да научи сложни термини, които не можеш да ги изговориш, свързани с операции, и същевременно трябва емоционално да го натовариш и да го направиш професионално от първия път, защото „Нямаме време, бързаме и графика е много зле“. Когато не си добър, мислещ актьор, който не може да си нареди нещата, се вижда после за какво става въпрос. Добрите все пак успяват да се измъкнат, сами, за съжаление. Затова няма добри сериали, аз не съм гледал един, който да ми хареса. Някой като ми каже „Под прикритие“. Добре е заснет, но е пунтаж на нещо, което сме гледали – мога да ти кажа всеки кадър и цели сцени, от къде са откраднати. Говоря и за „Фамилията“ и за други. Аз съм киноман и съм гледал всички американски филми и сериали.
„Стъклен дом“ е един от успешните.
Да, БНТ му направиха голяма реклама. Но в общи линии гледаш някой американски сериал, защото според мен сериалите са по-добри от киното, за мен лично и за много хора, които се занимават с това, и знаеш, че една 40 – минутна серия са я снимали 1 седмица и повече, но виждаш всеки детайл, как е направен внимателно, психологически всеки знае какво прави във всяка една ситуация. Всичко е пипнато. Няма костюма на актьора да му пречи. Тука при нас „Абе да имаш някакви шорти да вземеш, че чорапогащите…А, не сме взели чорапогащи. Ти си друг номер? Е нищо, аз ще си взема от нас… Вземи и гримове, перука, някаква“. Отделно и „Я заснеми пет сцени.“ И после какво да бъде, как да бъде? Затова е смешно като кажем „Под прикритие“ – великия сериал. Да, за нашето ниво е може би най-добрия, да речем, но иначе е срамно. Може би „Дървото на живота“ беше най-добрия български сериал, от всички, които излязоха, без и него да съм гледал толкова много. Е и „Откраднат живот“, не е толкова лош, все пак майка ми участва. Малко отклонение – за руския мафиотски сериал „Бригада“. Отива режисьора Пол Верховен на фестивал и му го пускат руснаците, много нахъсани: „Това е най-великия сериал! Ще разбием и вашите, много разбирате вие.“ Оня гледа и после всички: „И какво мислите?“ А той: „Какво да ви кажа – много ниско ниво, срамна работа. Правите сериал за мафията. Аз не видях една жена, един секс. Освен да се бият и да се гонят, друго не видях.“. Човека идва от място, където вече има ясни параметри на жанровете. Още от 30-те години в американското кино знаят какво е филм ноар, драма, комедия и основните правила. А руснаците тръгнали решили да изобретяват гангстерския сериал, което не е чак толкова лошо. Но искат да са по-добри – няма как да стане като се правиш на нещо, което не си. Скоро дублирах два много хубави руски сериала – „Ана Каренина“ „Хотел Елеон“, гледах друг – „Червената кралица“. Когато правят нещата, които са техни и идват от тях, те са брилянтни, на невероятно ниво. Но като се правеха на нещо друго, както ние все още нямаме идентичност, може би това е основният проблем, че искаме да бъдем, някои други – като американците, руснаците, като правим Чехов, ама кои сме, не се знае. Турците 5 века, руснаците 45 г., американско глобално влияние, децата в Англия и Лондон да работят по кухните. Малко сме объркали идентичността си. Крилете на културата са подрязани и трудно би могла без помощ от високо ниво да се оправи, както и образованието и науката. Това са трите неща, благодарение на които едно общество върви напред и се развива мисълта. Всичко това при нас е пълен аут. Не може шофьор в градския транспорт да взима повече от един актьор в Народния театър, нелепо е. Да не говорим ако си в Сатиричния или театър в провинцията. Имам такива приятели, взимат 500 лв, даже не се знае и дали са толкова. Какво можеш да правиш с тях и за какво изкуство говорим.
Т.е. властимащите могат да подобрят положението?
Но те не искат. Нямат нужда от мислещо общество. Това според мен е глобално, не е само при нас. Затъпяването е навсякъде. Гледах ги в Западна Европа, където уж са по-напред, те и са, но и там, по мое мнение, има едно затъпяване. Бяхме преди 2 години в Манчестър на концерт с един приятел. Беше петък, събота и неделя – от всички градчета около града, прииждаха явно. Лудница, оргия до оргия. Навсякъде, където ходиш – от 12 до 80 – годишни с къси полички, срам, падат по улицата, повръщат. Отвартих се от това, което видях. Не знам какво е било по заведенията. В нашето хотелче, което беше по-мизерно, по етажите беше страшно. Ние където сме актьори, по принцип обичаме такива работи – разюздано, да си правим кефа, да сме над нещата. Но аз видях едно малоумно нещо, не свързано с любов и емоция, да направиш нещо готино с човека, не, то е някакво дебилско. Това е нещо отработено, така си действат и объркват младите.
С тези съвременни технологии според мен също е голям проблем. Така се развива обществото и нищо не можем да направим. Според мен хората все повече бягат от същността си, много по-лесно е да сложиш една снимка, където изглеждаш страхотно, да напишеш, че харесваш Достоевски, да пуснеш снимка с Къци Вапцаров, примерно и вече твоя имидж сред хората, които искаш да те харесват, е готов. Ако можеш и да се държиш пред хората по някакъв определен начин можеш спокойно да поддържаш един сбъркан, изкуствен имидж пред обществото. Лошото е, че хората си вярват и така си живеят дълги години. Аз съм бил сред такива хора и съм се разочаровал, защото съм си мислил, че същността им ще победи над смятането, над това кой съм и как съм, но за съжаление повечето от тях бягат от същността си. Не знам после как ще изглеждаме на следващите поколения, дали ще бъдем някакви сдуханяци, но според мен ще има все повече самоубийци.
Може би за това са виновни социалните мрежи?
Има го и това. Но и самите хора търсят лесното. Това, което е било по времето на родителите ми, разказвали са ми, макар, че е било комунизъм, преминаваш през цяла София с колелото, за да вземеш новия албум на Black Sabbath или Led Zeppelin, Beatles, Rolling Stones или който и да е. Отиваш, записваш си го в 3 през нощта, после отиваш до Красно село, за да го дадеш на следващия по веригата. Цялото това усилие за 7 песни примерно и после си ги слушаш 2 месеца като луд и за теб това е велико и то наистина е. Сега с едно цъкване мога да изтегля цялата дискография на Beatles и си ги слушам, колкото искам, но не е същото усещане. Понякога пътят е по-важен от целта.
T.e когато ти е по-трудно, постигнатият резултат ти е по-сладък?
Ако не се бориш и няма какво да преодоляваш, не виждам какъв човек ще бъдеш. Когато всичко ти е лесно и се случва ей така си един заблуден човек. Рано или късно, ако си интелигентен, може би ще си дадеш смета. А и аз съм вярващ човек и смятам, че на този, на който много лесно му се получават нещата значи Господ хич не се занимава с него. Според мен именно чрез болката и трудните моменти, можеш да достигнеш до съзнаване и преодоляване на слабостите, които те задържат и пречат в общуването и в това да бъдеш наистина себе си, без да се притесняваш какво ще си помисли този или онзи за теб. Не говоря за простаците, тъй като един елементарен човек си псува и се бие, с който не му харесва. Аз обичам всички хора и ми е тъжно като видя такива. Естествено, ядосвам се, когато някой те засече. Удряли са ме без причина. Когато е трябвало, не са ме били, когато не съм заслужавал, някакви хора са ме били и аз не знам защо. Седя си примерно на концерт и си се кефя и изведнъж един ми фрасна един юмрук. Бяхме в Благоевград и това беше един дебел висок мъж. Аз си викам: „Аз на тоя ако му направя забележка, тука ще си остана.“ и му се усмихнах. Не стига, че ме удариха, ами се и усмихнах. Има такива хора, все пак трябва да имаш малко акъл. Аз мога да защитя себе си, няма да имам 8 зъба, чак толкова не съм идеалист.
Може би трябва да се преценява ситуацията, все пак?
Така е, но според мен мислещите хора са все по-малко. Избираме лесното и губим много по този начин.
