Талантлив, различен, ексцентричен – това са само част от думите, които могат да опишат актьора Деян Донков, чиито редица майсторски наситени с емоция и душевност превъплъщения на театралната сцена и в киното, печелят нееднократно сърцето на публиката. Пълнокръвно оживените от него образи на главни герои като Сирано Дьо Бержерак, Отело, Дон Жуан, Мак Мърфи, Калигула и много други са доказателството за това твърдение. Вижте какво разказа Деян Донков пред teatrite.com за най-новият български филм с негово участие „Извън Пътя“, първата си изява като режисьор и актьор едновременно във „В очкване на Годо“, актуалната и провокативна пиеса в Народния театър “Калигула”, в която играе главната роля и дългогодишно играната, но неостаряваща постановка Дон Жуан, отново с негово главно участие.
Играеш в най-новият български филм „Извън пътя“. Разкажи ми за него и героя си.
Филмът е на Николай Волев. Има биографична част в него, но и много неща са художествена измислица. Най-интересното беше, че трябваше да играя 10 години по-голям от мен герой. Трябваше много да се вслушам и вгледам в душевността на режисьора и да открия моя герой през него. Мисля, че успяхме да постигнем това, което гонехме и търсихме. Беше прекрасен трип в Родопите и Пирин. Снимахме на уникални места – толкова красиви и внушителни. Пирин е изумителна планина. Според мен се получи една красива история.
Успяхте ли да се сработите с Аня Пенчева, с която си партнираш?
С нея сме приятели от театъра, още отпреди. Добър тандем сме. Без проблем се справихме. Предлагахме много неща на Николай Волев, които ще са ни по-комфортни на нас двамата. Той се вслушваше в идеите и ни даваше свободата, от която имахме нужда, като двойка – мъж и жена.
Разкажи ми за една от най-новите постановки, в които участваш – „Палачи“ в Театър София и какъв е героят ти в нея.
Когато режисьорът Стоян Радев ми се обади и ми предложи ролята, много ми хареса случката, в която ще участвам, това, че тези хора са съществували наистина. Има известен документ в нея. Вълнуващо е, защото това не е някаква измислена история. Основава се на исторически факти. Моят персонаж ми беше много вкусен да го изработя до най-малкия детайл, да говоря толкова бързо и емоционално, защото той е такъв. Интересното е, че за всичко, което обвинява и упреква своя конкурент – другия палач, който се играе от директора на Театър София – Ириней Константинов, всъщност е самият той и не може да се види отстрани. Това е смешното. До голяма степен героят ми е комичен, нелеп или абсурден. Намерих неща, за които можеш да се хванеш и които отключват характера, психофизиката на този персонаж, как се движи, какво иска, какво не иска, какво си мисли, че иска. Сашо Морфов го гледа и ми каза „Беше удоволствие да те гледам в тази роля“, защото много четливо и прозрачно съм я направил, така че да се разбере какво му се случва отвътре на този човек, какво крие. Така че това е много вкусно – когато успееш да откриеш тези неща в героя.
„Калигула“, в която участваш, е една от най-посещаваните постановки в Народния театър. Каква мислиш, че е причината?
Първо заради самото заглавие, избора на текст от Диана Добрева. Второ може би в някаква степен и заради това, че плаката разбуди интерес, което за мен е прекрасно. Идеята беше не само с рекламна цел, т.е. тази сцена, която визира спектакъла е емблематична за Калигула и въобще за цялата философска теза на Камю. За един успех или за един провал винаги причините са много, т.е. комплекс. Не е защото просто съм си показал, видиш ли, голото дупе. Това са глупости.
Участваш вече 12 години в постановката „Дон Жуан“. Все така актуален ли е образът му и днес?
Да. Общо взето едно поколение се смени в цялото това нещо. Аз побелях и си казвам „Абе докога ще съм Дон Жуан, то вече малко чичо Дон Жуан“. Пак е философски моментът, така да кажем – за свободата на духа и въобще на човека като Аз, като единица за себе си, а не просто да си в каноните. Той е човек, който не спира да експериментира с живота. Затова може би като го държа жив в тези експерименти, той е актуален и ще е. Интересното е, че това е пиеса на Молиер, която който и да е хващал, се е провалял. Мисля, че се е играла най-малко от всичките му пиеси. Ако Молиер ни виждаше щеше да ни свали шапка за тези 12 години игра. Захари Бахаров играеше, сега Слави (Велислав Павлов) играе Сганарел и досега пиесата се увенчава с успех.
Наскоро твоята постановка „В очакване на Годо“ гостува в Москва. Какви бяха отзивите и самият ти как се чувстваше в този момент?
Даже не смея да кажа, че това е сбъдната мечта, защото не съм очаквал, че така ще се стекат обстоятелствата и че ще направя Годо в Театър Азарян. Въобще не знаех, че Армен Джигарханян ще чуе за това представление, че ще ни покани. Така че това е една сбъдната мечта, за която дори не съм си и помислял. Отзивите бяха прекрасни – и от руските ни колеги и от българските зрители там. Чувствах се благодарен, преди всичко на съдбата, на онзи отгоре, на Коко (Крикор Азарян), защото имах чувството, че той ми помогна отгоре някакси да се случи това нещо. Много вълнуващо преживяване и представление беше в Русия. Надявам се да има достатъчно дълъг живот за да могат да го видят повече хора, защото сега, около европредседателството в НДК, хората нямат достъп до касите, затруднен е. Свалиха билборда, няма възможност за реклама, но слава Богу това се случва в края на сезона. В другия това председателство ще приключи и се надявам да продължим с двойно повече сили, надежда и вяра, че това представление ще се играе, защото за мен то има дълбок смисъл и е много всеобхватно за живота и за нас – хората, човечеството. Много е глобално и всеки може да намери неща в него. Казвам го не само, защото аз съм режисьор, а защото вече са го гледали достатъчно хора, на които имам доверие и те разчитат това, което съм заложил. Затова много се надявам да продължим. Започнахме да го играем изключително леко и се стремим да се доближим до виртуозността на текста.
Защо се спря на Иван Бърнев за твой партньор на сцената в този спектакъл?
Заради това, че съм работил с него и знам колко е дисциплиниран в професионален аспект и изобщо заради комплекс от качества и най-вече заради това, че за кастинга в главата ми не виждах друг за ролята на Естрагон.
Мислил ли си за втора режисьорска изява?
Сега преговаряме с директора на Народния театър, Мариус Донкин да направим с Радина Кърджилова на камерна сцена постановката „Любовникът“ на Пинтер, следващия сезон, която ще е 16 +. Вярвам, че ще привлечем вниманието на хората пък и, че пиесата може да бъде покъртителна.
