Срещаме се с актьора Теодор Елмазов за да ни разкаже за най-новата постановка, в която участва – „Съдебна грешка“, и която по неговите думи е „финала на един продължителен период, около година, на издирване на текста, на превеждането му, до намирането на мястото къде и кой да го режисира, и с кого да се играе“. Самият Теодор Елмазов, като истински представител на зодия рак, сподели, че е изключително упорит, търпелив и постоянен, което му помага в професията и в живота. В следващите редове ще научите как актьорът решава да се насочи към нея, какво трябва да се промени според него в българския театър, каква е мисията му като актьор, защо никога не би се примирил с постигнатото, както и отговорите на много други въпроси.
Разкажи ми за новата постановка на Театър 199, в която участваш – „Съдебна грешка“ и за героя си в нея.
„Съдебна грешка“ е една от първите пиеси на известния английски писател Джон Мортимър. Освен романи и пиеси, дълго време е писал за едни от най-популярните сериали по английските телевизии. Има също така няколко пиеси в съавторство. Той е адвокат по професия и познава из основи английското правосъдие. В един момент баща му, който също е адвокат, ослепява, но не се отказва от професията си и синът му започва да пътува с него, съпровождайки го по дела. Даже написва една поредица „Пътешествията с баща ми“. Джон Мортимър е много интересен човек, с фино английско чувство за хумор в истинския му вид. Моят герой е един нещастен адвокат, който от 10 години няма дело. Той е от тези адвокати, които застават на един прозорец и чакат да бъдат избрани за да защитават някой, който няма пари да си позволи адвокат – така нареченият служебен защитник. При него има много ярко изразени черти от различни видове характеропатии, защото той през цялото време се пали, много е нахъсан, влиза в пиесата с изключителна енергия. Непрекъснато говори къде е бил, какво е учил, какво ще направи. Даже по време на пиесата се разиграва предполагаемо дело,но после по време на истинското той мълчи и нищо не прави, на края на пиесата, другият герой, Фаул затворникът, му казва „Вие как пък не казахте нещо. През цялото време мълчахте. Съдебните заседатели не разбраха въобще какъв е моят случай“. И го освобождават поради некадърността на моя герой. С режисьорът Вальо Ганев търсихме драматичното в историята, но то пак си е много смешно и абсурдно. Пиесата представлява един съдебен процес, който се играе уж,театър в театъра, впоследствие се разбира какво се е случило и покрай него героите разказват и за важни събития от своя живот. В крайна сметка става ясно, че Моргенхол, както се казва моя герой, е един изключителен нещастник. Даже няколко човека вече ми казаха от тези две представления, които изиграхме, че започват да съжаляват адвоката, става им много тъжно, което е хубаво, защото точно към това се стремихме – да покажем драматизма на персонажа, а не какви смешки могат да бъдат направени с някакъв текст. Аз съм много щастлив, защото премиерата на 25 февруари беше финала на един продължителен период, около година, на издирване на текста, на превеждането му, до намирането на мястото къде и кой да го режисира, и с кого да се играе.
Има филм със същото заглавие
Да, точно така. Той е от 1961г. Това е първата му успешна пиеса. Тя излиза 1959г. след нея излиза филма. Сценарият му е дело на Петър Увалиев, известен на Запад като Пиер Рув, който доразвива и добавя някои от сцените във филма – преплитат се моменти от настоящето и миналото. Героите от настоящето присъстват на ретроспекциите, които играят като млади и развиват сцените. Много интересен подход. В пиесата тези сцени са написани по друг начин.
Т.е. филма не се припокрива с пиесата?
Почти нищо общо няма. Даже начинът на игра е различен. Все пак 60-те години на миналия век е едно, а нашето време – 2017г. е много по-различно и динамично. Със страхотно темпо изнасяме представлението. Дълго е час и 10 мин ,а са 60 страници. Има етюди, танци…да не издавам всичко. Мисля, че хората много се забавляват. Представленията, които изиграхме досега показват, че е имало смисъл и сме постигнали, каквото сме си били наумили.
Кой е Теодор Елмазов извън театъра?
Обикновен човек като всички. Занимава се със себе си. Ходя на фитнес, забавлявам се, ходя на театър да гледам колегите как играят, сравнявам се.
Коя беше последната постановка, която гледа?
„Секси пране“ с Албена Колева и Димитър Бакалов в Театро. Направи ми впечатление и ме изненада приятно, аз очаквах елементарна ситуационна комедия, а се оказа една сериозна трагикомедия за отношенията между съпрузи, които са от 20 години заедно и как те се опитват да подобрят своите взаимоотношения, да ги поставят на нови основи, дори сексуално. Пиесата е на една канадка, имало е и продължение, и вероятно ще се опитат да поставят и него.
С какви очаквания навлезе в актьорската професия?
Като хлапе на 10 години едва ли имаш някакви очаквания, а по-скоро искаш да забавляваш приятелите си. Аз си спомням едно съчинение, мисля че в 4 клас беше, „Какъв искам да стана?“,бях написал две неща. Под влияние на баща ми, който пътуваше с корабите в българския морски флот, исках да стана моряк, да обикалям света, защото си представях по друг начин професията, само като турист, без нейните тежнения. Другото беше да стана артист. То беше свързано с начина, по който живеехме тогава като деца. През юношеските ми години и чак до края на гимназията се опитвах да забавлявам съучениците си. Имахме „весели часове“ така ги наричахме. В края на годината няма какво да се прави, оценките са оформени, а понякога и дори часа не може да се случи и правехме „весел час“. С едно момче от класа излизахме и почвахме да правим смешки като единият играеше учител, който изпитва, а другият ученик, който не знае. Бяхме достигнали едно доста сериозно ниво и съвършенство, дотолкова, че дори самите учители искаха да има такива часове.
Каква е твоята лична мисия като актьор?
В желанието си всеки да бъде добър в това, което прави и то толкова добър, че да е на едно много сериозно ниво, не само в страната, но и извън нея, в началото може би неосъзнато, но постепенно разбираш, че това, което правиш наистина има смисъл. Особено днес, когато живота стана много сложен, започнаха да се разпадат системите му, всичко деградира, виждаме какво е отношението към културата. Политиците ни, за съжаление, са изключително неспособни да разберат, че сърцевината на всички проблеми се състои в образованието, в културата. Ако те това го проумеят нещата много бързо ще се оправят. Но се дава превес на материалното. Материалният свят се разпада, видно е. Навсякъде по света има някакви кризи, свързани с финанси, с недохранване, с недостиг на средства, с разпад на културите, нациите, народностите. Да се върнем на мисията – съзнавам, че това, което прави всеки един български актьор в телевизиите, в радиото, в театрите и киното, има голямо значение за извисяването на духа. Така разбирам и моето парченце от тази мисия – да се опитвам да правя така нещата и такива неща, които да възвисяват духа, да го карат да мечтае, да желае, да му дадат надежда.
Какво според теб провокира младите хора да влязат в театъра и какво още може да направи той за тях?
Има различни начини на влизане в театъра. Едни влизат от любопитство, други от желание. Имат роднина, който се занимава с култура и изкуство. Или случайно ги докарват от училище ,нещо се запалва, някаква искра проблясва. Театърът може да направи много. Може да даде перспективи, може да ги накара да се замислят за някакви проблеми, на всичкото отгоре даже ще ги забавлява. Зависи какво влизат да гледат.
Какво те кара да продължаваш да се занимаваш с театър?
Усещането, че не мога да правя нищо друго. Опитвал съм се да се развивам само в тази посока, не мога да стана космонавт, нито мога да бъда изключителен учен, който се занимава с ядрена физика, защото не съм учил това. Ако исках да бъда ядрен физик трябваше още в своето юношество да кандидатствам физика ,вероятно нямаше да бъда сигурно и в България. Но театъра някакси покрай моите роднини ми стана любим. Свако ми Яким Михов работеше във Варненския театър, който скоро стана на 95 години. Леля ми пък работеше в кукления театър. Аз като едно любопитно дете присъствах ту в кукления театър ,ту в драматичния и то точно в този период, в който се формирах. Това всъщност ме запали и пробуди тези желания. Може би съм имал някакви генетични заложби, защото баща ми и майка ми пееха много хубаво. Баща ми имаше китара и си свиреше вкъщи. По онова време, на купоните в нас, на които съм присъствал, той свиреше и гостите пееха. Но времето им е било такова, те така са разбирали забавлението.
Ти си човек, който е в непрекъснат контакт с публиката. Какво виждаш в нея?
Тя е най-различна. Репертоарът на театъра е изключително разнообразен, а и нещата, които правя са в твърде широк диапазон. Имам участия както в ситуационни комедии, бурлески ,фарсове, така и в сериозни драматични , трагикомични пиеси. За всяко едно представление публиката е различна. Едни идват за да станат съпричастни с чувствата и драмата на персонажите. Други идват за да чуят изключителния текст, например на представлението „Хамлет“. Трети идват заради определени лица, наложили се от телевизионния екран , искат да ги видят на сцената.Театърът е живо изкуство, изкуство на мига. Днес присъстват в салона едни хора, които виждат нещо, макар, че ние след време пак играем същото представление, но то вече е различно. Стремейки се дори да запазим същото представление, както сме го играли предния път, то въпреки всичко става съвсем различно. Понякога пък се случва нещо непредвидено, случайни събития, които променят самото представление по време на играта – някаква грешка или ситуация, нещо става с техниката. Има зрители , които са гледали многократно например „Хъшове“, и всеки път казват, че е било съвсем различно от предния. Даже има зрители, които са го гледали преди 5-6 години и сега го намират за много по-интересно от тогава. Макар че тогава са видели нещо, което сега им липсва. Театърът е изкуство в развитие, макар, че е за момента.
