Очарователният актьор Ивайло Захариев спечелва сърцата на публиката с ролята си на доброто ченге от сериала „Под прикритие“, а малко по-късно става една от звездите на Нов театър НДК. Пълен с позитивизъм и желание да помага, да бъде част от доброто, което ни се случва, а не от лошото, актьорът често е даван за пример за това как един млад човек може да бъде отговорен и грижовен. Нека в следващите редове да надникнем зад излъчващият скромност и позитивност поглед на Ивайло Захариев.
- Актьорът е много близък приятел с друг млад свой колега – Любомир Ковачев, с когото си партнират в пиесата „Поручик Бенц“. Двамата се запознават на фестивал на българското кино в Рим. Започват да общуват на различни теми.
- Ивайло Захариев не търпи несправедливостта и наглостта. Вярва в негови собствени идеали, които никога не нарушава, спазва законите и винаги около него всичко трябва да е точно и ясно. Осъзнат е и държи на морала, честността, истинността.
- Според актьора в една връзка не можеш да си позволиш да се възползваш от другия само заради собственото си удоволствие, а наистина да помислиш какво можеш да дадеш. Смята, че когато си направиш равносметка дали искаш да прекараш живота си с даден човек, без любовта да ти е замъглила съзнанието, тогава можем да кажем, че човек постъпва сериозно. Най-важното за актьора е не толкова подписа в гражданското, а обещанието, което двама души си дават. За актьора не е мъжка постъпка да не можеш да кажеш на жената „Ще бъда до теб, когато стане трудно, дори, когато имаме проблеми и мислим различно.“ За него мъжката постъпка е това да знаеш и да помниш защо си с въпросния човек, тъй като много неща на този свят са преходни, но нашите избори могат да останат.
- Ивайло Захариев прави предложение на приятелката си да се омъжи за него на сватбата на техни приятели, пред всички присъстващи.
- Трудно му е да предвиди времето и често закъснява.
- С вярата си в Бог, Ивайло Захариев избира да бъде по-добрата версия на себе си и да живее по-добър живот. Актьорът вярва, че реално нищо не сме постигнали сами и всяко нещо ни е вид подарък. Моментът, в който се обръща към Бог е, когато проумява, че човек сам за себе си е изключително празен, суетен, безсмислен. Вярата му в Бог му дава усещането, че има нещо повече от това, което виждаме и правим, като например да изградиш дом, да имаш приятели и всичко да приключи с това.
