След 6 години, прекарани в Италия, младият и талантлив актьор Петър Антонов се завърна в България, а поводът е…за да зарадва почитателите на българския театър с първия си моноспектакъл – „Едуард“! Какви трудности предполага такъв тип сценична изява, коя е най-голямата сила и слабост на Петър Антонов, от къде той черпи вдъхновение, какъв е бил в детството си, какво не би простил за нищо света, както и още любопитни факти от живота му предстоят да бъдат разкрити в следващите редове.
Как се роди идеята за моноспектакъла ти „Едуард“?
Радослав Гизгинджиев, който е режисьор, автор и сценарист на текста, ми звънна един ден и каза, че е написал нещо специално за мен, имал много голямо желание да работи с мен и ми предложи този текст. Аз не бях тогава в България, прочетох го и прецених, че наистина текста вълнува и реших да го направя. Така се роди идеята.
Имаш ли нещо общо с героя си?
Мисля, че не. Бързам да кажа, че той може да бъде представителна извадка въобще на днешния мъж като цяло. Обобщава поведението на мъжа в 21 – ви век.
Какъв беше в детството си?
Много смотано дете, тихо, направо захлупено. Интересувах се само от театър от малък. Нищо друго не ме интересуваше. Гледах една постановка по 14 пъти. Всяка вечер бях на театър. Стотинките, които са ми давали родителите ми си ги давах за кино и за театър.
Как реши да станеш актьор?
Не знам, наистина нямам ярък спомен за това, как съм решил да стана. Просто винаги съм знаел, че това искам да бъда.
Може би е свързано с тази любов, която си имал към театъра от малък?
Може би да, имам чувството, че е било нещо вродено, защото нямам обяснение наистина как така се е случило.
Къде се чувстваш по-добре? В театъра или в киното?
Много е различно. Често ме питат този въпрос. Това са две различни пространства, колкото и да имат общо помежду си, разбира се. В момента в театъра се чувствам много добре. С този моноспектакъл е изумително усещането. Да си сам на сцената е всъщност нещо много тъжно и страшно, има някаква самотност, която ми харесва. Докато в киното си с повече партньори, различни ситуации. Киното е друга магия, то също е уникално.
Не е ли по-трудно да си сам на сцената, от това да си партнираш с някого?
Абсолютно. Дадох си сметка за това сега, хвърляйки се да правя нещо моно. Страшно е, повярвайте ми. Трудно е, но съм щастлив, че успях да мина и през това, да затвърдя някои неща в себе си, в които се съмнявах.
Т.е. разчитал си само на себе си?
Да и на евентуален мизансцен или декор, ако имаш такъв – на стол, чаша, купа с плодове, или каквото и да е. В случая аз разчитам на един черпак, от време на време, защото героят ми има заведение, умее много добре да готви.
Разкажи ми за интересен момент от представление или репетиция
За „Едуард“ репетирахме у нас през по-голямата част от времето, което честно казано беше отвратително в един момент, защото когато репетираш в пространство, което е твое, знаеш всичко, т.е подредбата на предметите, на книгите, което в един момент действа много досадно и натоварващо. Иначе като цяло репетиционния процес на „Едуард“ беше ок. Преди много години, когато бях студент, на премиерата на представлението на Галин Стоев „Града на ангелите“, играх с температура 39 градуса. Беше кошмарно. Падна ми гласа. Въобще не знаех къде се намирам. Случвало се е и някой да си забрави текст, да прескочи сцена.
Къде има повече театър? На сцената или в живота?
Разграничението трябва да бъде много голямо. Аз в живота смятам, че не съм добър актьор. Мисля, че театърът трябва да бъде единствено и само на сцената, в самия театър, в изкуството. Това, което се шири в нашия социум е много пошъл театър.
Какво те накара да се върнеш от Италия, където си преподавал театрално майсторство на деца?
Основно моноспектакъла „Едуард“, а и това, че ми предложиха и други неща, за които сега влизам в репетиции и започвам да работя. А и аз не съм заминал завинаги. Отидох там защото ми предложиха работа, така се случи – 6 години, един немалък период от време. Но по принцип съм така устроен човек, който пътува, който не се задържа на едно място. За това дали ще бъда в България, Италия, Германия или където и да е, няма никакво значение за мен. Важното е да има неща, които да ме провокират, особено в театъра, киното, и които да ме задържат.
Какво научи от времето, прекарано в Италия?
Убедих се в собственото си виждане, че в днешно време артиста трябва да бъде много мобилен и свободен да избира да твори независимо в какво пространство. Научих, че не е лесно, но пък е много сладко да можеш да виждаш сам победите си, пътя, който градиш.
Какъв е Петър Антонов извън светлините на прожекторите?
Не бих могъл да обобщя себе си. Със сигурност смятам, че съм доста отговорен, както в професионалния, така и в личния си живот. Харесва ми да бъда такъв, нищо повече, не е някаква поза или преднамереност. Подреден човек съм като цяло и с много силно чувство на самоирония, смея да твърдя.
Какво никога не би простил?
Предателството – то е най-коварното и болезнено нещо, което може да се случи на един човек. Това не го прощавам. При все, че живеем един единствен живот и смятам, че е редно да се прощава, да се забравя и да се гледа напред.
Какво ти помага да преодоляваш трудностите?
Театъра, киното, изкуството като цяло. Това е единственото ми спасение и благодаря на Бог, че ми е отредено да бъда в това пространство.
Коя е най-голямата ти сила и най-голямата ти слабост?
Ще започна със слабостите. Колкото и нескромно да звучи съм прекалено добър, до глупост. Това ме прави да изглеждам слаб на моменти. Не съм конфликтен, не обичам конфликтите. Обичам разговорите. А пък силните ми страни – смятам, че съм много честен към това, което правя, безкомпромисно честен всъщност.
Какво те вдъхновява?
Лицата на хората – и тъжните, и спокойните, и тези, които са преиграни, и щастливите.
Без какво не можеш?
Не мога без приятелите си, разбира се.
Кой е най-яркият ти момент на щастие?
Когато срещна любов, тогава съм щастлив. Любов във всички възможни форми – любов от животно, от дете, от индивид, чиста любов.
За какво мечтаеш?
Да имам хубави роли, да доживея момент, в който като се разхождаш по улиците на София ще бъдеш радостен и щастлив, зареден с енергия. Мечтая също да видя българина не с нос, забит в земята. Мечтая си за много кино роли.
Мечтите се сбъдват, когато…?
Когато си последователен и честен.
Какво те кара да се усмихваш?
Това интервю ме кара да се усмихвам, защото са ти много чисти въпросите. Много неща могат да ме накарат да се усмихна – от това да се сблъскаш с някоя чутовна глупост до това да видиш разцъфнало цвете.
Има ли нещо, от което се страхуваш?
Страхувам се да не се променя. Надявам се да не го правя, да не ми се случи, да не ми се налага.
Какво да очакваме от теб в бъдеще?
Започвам да работя по два спектакъла. Единият е с Нона Йотова, другият – със Стефания Колева.
