Познаваме актьора Бисер Маринов от театралните му превъплъщения в постановките „Асансьорът“, „Квартет за двама“, „Ах, каква безумна нощ“ и др, както и от участията му в кино лентите „Отрова за мишки“, „Омбре“, „Дървото на живота“, „Под прикритие“, „Стъклен дом“ и много други. Киното или театъра му е по на сърце, кой е той в реалния живот, коя е най голямата му сбъдната мечта, коя е според него една от „тайните съставки“ на успешния филм или пиеса, както и отговорите на други любопитни въпроси, ще научим в следващите редове от самия него.
Имаш редица роли в българското кино и театър, но къде се чувстваш по – добре?
Двете места са доста различни като усещане. И на двете се чувствам добре, стига проекта, който се реализира, да е интересен и да представлява предизвикателство за мен. В киното се снима разбъркано, което е много трудно, връщаш се, правиш дубли и т.н. Докато в театъра има репетиционен период, който е около месец и половина, два, в зависимост от пиесата. След това актьорът излиза на сцената и пиесата започва. Дори да сбъркаш, трябва да импровизираш и да продължиш. Няма: „Стоп, връщане, продължение“. В снимането на филми, това го има. Донякъде е хубаво, защото можеш да се поправиш, докато в представление дори да забележиш грешката си или ако искаш да доразвиеш нещо, можеш да го направиш в следващото представление.
Каква е разликата в това да работиш с чужд и български режисьор и партньори на сцената?
Имал съм няколко срещи с чужди режисьори и актьори. Не искaм да слагам всички под общ знаменател, но дори да са световни имена, те не го парадират. Знаят, че ти знаеш те кои са и нямат нужда да го правят. Държат се супер нормално. В крайна сметка, всеки актьор и режисьор е и човек. Вече с какво се занимаваме, професията ни, това е отделен въпрос.
В постановката „Асансьорът“ героят ти търси истинската любов. Как според теб човек може да я открие, но и да разбере, че я е срещнал?
Това е много сложно нещо, особено в днешното комерсиално, забързано време. Аз не знам дали хората и я търсят тази истинска любов, или по-скоро търсят да се чувстват добре, поне материално. Нещата са станали доста меркантилни. На мен лично не ми харесва, аз съм от едно друго поколение, израстнал съм с друго възпитание и поглед към света, с друго светоусещане и морал. В съвремието всички тези неща са изкривени. Допълнително се опошляват и налагат, стават мерило, че това вече е правилното. От толкова прoпагандиране младото, подрастващо поколение, което все още не е ориентирано и няма тази сензитивност, мисля, че се подхлъзва доста сериозно. Пак казвам, не слагам нищо под общ знаменател, защото за всяко нещо има изключения. Много е трудно да откриеш истинската любов, защото всички хора, без изключение, слагат маска, като оставим настрана моментите, когато показват истинското си аз, когато са сред много близки хора. През останалото време, според мен, малко или много, осъзнато или не, играят и представят пред обществото някаква маска. Когато отсреща човекът е с такава, или не се държи естествено ти трябва много време за да го опознаеш и усетиш като чувство и емоции дали това е правилния човек. И в крайна сметка нещата са и трябва да са двупосочни, за да е градивно всичко това. Иначе става несподелена любов.
Кой е Бисер Маринов извън светлините на прожекторите?
Обикновен човек. Не мисля, че съм интересен в живота. Любопитно ми е да съм актьор, защото чрез героите в киното и пиесите имаш свободата да бъдеш някой друг, да съпреживееш други емоции, размисли, в зависимост от това как се е завъртяла историята, което е коренно различно от теб самия. За мен това е интересното в актьорската професия, това е предизвикателството. Хубаво е като усещане. Днес си Отело, утре си Хамлет. Старая се, когато имам възможност да се превъплъщавам. А в свободното си време обичам да чета пиеси, да излизам с приятели, да гледам филми.
Кое прави един филм или постановка успешна?
Историята, тя те грабва. Ако не се случи , и да е наблъскана с известни актьори, няма да има успех.
Какво ти помага при взимането на важно решение или труден избор?
Разчитам на интуицията си. Този вътрешен глас всеки го притежава и той никога няма да го подведе. Аз самият съм имал случаи, в които вътрешното ти усещане ти казва: Направи еди какво си. После започваш да мислиш и разумът ти казва: Не, направи това. Не казвам, че човек не трябва да разсъждава, но трябва да го прави на базата на това, което му казва вътрешния глас. Защото това е инстинкт, който никога няма да те излъже. Давам пример с една сърна, която пасе. Тя не вижда тигъра, но усеща опасността. Преведeно в нашия човешки живот, независимо какво решение трябва да вземеш се осланяй на интуицията си и след това разсъждавай върху това, което ти говори тя. Знам, че в 99% от случаите е така. Почти няма изключение, което да те е подлъгало. Зависи за какво решение говорим. Човек взима много решения, някои от тях са незначителни и дори не ги отчитаме.
Какво ти дава актьорската професия и винаги ли си искал да се занимаваш с нея?
Усещането публиката да е на два метра от теб, да усещаш енергията и, която се връща към теб е несравнимо. Има адреналин, но и притеснение. Ако я няма тази тръпка, няма смисъл да излизаш на сцената. Дори, когато репетираш с режисьор, ти се иска да усетиш този контакт, как те възприема зрителя. Имах и запомнящ се момент в киното, това беше прощъпулника ми. Когато бях трети курс работих с известния режисьор на сериала „Октопод“ Луиджи Перели. Той беше в България и снимаше друг сериал – „Дело по съвест“. Снимах епизодична роля в каскада с тогавашния им много известен актьор Себастиано Сомма и Стефан Данаилов, който ме застрелваше в сериала. Моят герой отвличаше едно детенце. Имахме каскада с мотор, в която Себастияно Сома се бием на него. Никога няма да забравя момента. Казаха ми: Не се притеснявай, снимаме до тук, после го режем и спираме. През това време каскадьорите репетират падане от мотор. Обличат моите дрехи и няма как да се разбере, че не съм аз. В крайна сметка киното е една илюзия. Започнахме да снимаме и аз бях спокоен, но в един момент усетих как две ръце ме сграбчват за рамената, като аз си продължавам действието, защото в киното има един много важен момент – не чуеш ли стоп, не трябва да спираш. Направихме сцената почти до края и в един момент чух „Стоп“ и виждаш 50 човека от екипа, които ти стават на крака и ти викат „Браво!“ и не знаеш какво се случва. Бях си ударил лакътя и беше неприятно, но пък онова другото те вдига, защото виждаш, че ти оценяват усилията, и те кара следващия път да направиш дубъла още по-добре. Невинаги съм искал да бъда актьор. Имаше моменти, в които съм искал да бъда археолог. Помислих си, че актьорската професия е свързана с четене на много книги, без да знам, че след това ще ми се наложи да прочета един тон пиеси и цял живот ще уча текстове. Но въпреки това мисля, че си заслужава, особено, когато си заобиколен от добронамерени хора, професионалисти. Тогава нещата се случват без проблеми и драми.
Кое е най-голямото ти сбъднато желание?
Да стана актьор. Но имам още мечти – да снимам с любимия ми актьор Даниел Дел Луис и режисьор на филма да е Ридли Скот.
Бисер Маринов: Слушайте вътрешния си глас, той никога няма да Ви подведе (част 2)
