Във втората част на интервюто с актьора Бисер Маринов говорим за това дали му се е случвало да се припознае в някой от героите, които е изиграл, къде театърът е по – преобладаващ – на сцената или в живота, кои стъпки по пътя към щастието са най-важни за него, как успява да съхрани себе си, какво го движи напред, и кое е едно от най-големите му предизвикателства в живота.
Случвало ли ти се е да се припознаеш в някой от героите си?
По –скоро правя съпоставка. Имах един интересен случай след едно от представленията на „Асансьорът“. При мен дойде една зрителка и ми сподели, че като гледала спектакъла се припознала в ситуацията, която й се случила преди година в реалния живот. Каза, че била приятно изненадана. А за себе си мога да кажа, че малко се доближавам до героя от „Асансьорът“ – архитекта Лозан, но не едно към едно. Много рядко, според мен, може актьорът да открие герой, който се припокрива със самия него.
Къде има повече театър – на сцената или в живота?
Шекспир го е казал: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли.“ За съжаление повечето хора предпочитат, не знам поради каква причина, дали заради някаква изгода, дали за да не бъдат наранени, има хиляди варианти, но предпочитат да слагат маската. Когато си без маска, ти си открит и уязвим. Могат да те наранят, засегнат и т.н. Според мен театърът в живота е много по-голям.
В едно свое интервю казваш, че щастието не една кутия, която да гушнеш, а е в извървения път до нея. Ти как вървиш по този път?
С желания, които искаш да ти се случат. Всеки път, особено, когато вървиш през неизвестното, е труден. Ако не се откажеш и продължиш да вървиш и стигнеш там, до където искаш, когато се обърнеш назад и видиш какво си направил, какви усилия си положил и видиш през какви неща си минал, тогава ги оценяваш. Да, щастлив си, че си постигнал, това, което искаш, но много по-смисленото и стойностно е как си го мислил и правил, открил. Т.е. усилията, страстта и енергията, която си вложил за да гониш някаква цел, за да стигнеш някъде си, са най-важни. Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му.
Какъв е твоят начин да запазиш себе си?
Скоро прочетох една мисъл на Карлос Саура: „Най-добрите актьори са онези, които се отдават най-много в работата и са най-обикновени в живота!“. Опитвам да запазя себе си като се старая работата да не навлиза в личния ми живот. Въпреки, че в актьорската професия има един такъв момент, че не можеш да се дистанцираш от работата си – трябва да си учиш текста, да си мислиш за ролята, да си подготвяш неща за следващия ден. Опитвам се да се запазя и като пътувам – дали в чужбина или България, обичам да гледам европейско кино, да чета книги, да се виждам с добронамерени и положителни хора, които са без маски, което е много важно, защото е много изморително – да седиш и да си говориш с човек с маска. Това е безсмислено. Предпочитам да комуникирам с открити хора, доколкото е възможно да са истински, да имаме да си кажем нещо смислено. Това е смисъла да се видиш с някого, да пиеш едно кафе. Иначе аз мога да звънна по телефона и да питам как си. Въпроса е да си кажем нещо смислено, градивно, положително. Естествено, че човек трябва и да се забавлява. Зависи вече от настройката.
Коя е основната ти движеща сила?
Аз съм много упорит и голям инат. Да постигна нещо – цел или желание, ето това ме мотивира, кара ме да се движа, да действам, за да го видя реализирано. Веднага мога да ти дам за пример театралния проект „Асансьорът“ – независим частен проект, който осъществихме. Няма да забравя как тръгна всичко – като една идея, че искам да направя нещо смислено. Попаднах на тази пиеса. Харесах си я, защото звучи много актуално, заради вечния, всеобхватен проблем, който разглежда – любовта. Винаги го е имало, има го и ще го има. Пиесата обхваща и други проблеми – какво истински ни занимава, за какво се борим, какво целим. И аз тръгнах ей така, от една идея и започнах да я реализирам, стъпка по стъпка. Виждах как всяка една от тях се случва, колкото и да е трудно. Обаче този опит, през който си минал, тази трудност , тя те калява. Това е все едно да тръгнеш и да не знаеш къде ще стигнеш и изобщо дали ще стигнеш. Много е трудно с малко пари и никаква подкрепа да направиш спектакъл. Има много колеги, които го правят и аз ги адмирирам, защото знам какво им коства това. За независим филм, без огромен бюджет, това пък е още по-трудно. Ето в момента работя с едни момчета, които искат да направим независим филм, но без пари или с почти никакви. Просто защото всичко е много скъпо. Това са дълги теми, аз искам да отговоря кратко, но няма как да стане.
Всеки има страхове. Ти как надвиваш своите?
Мисля, че всеки нормален човек би трябвало малко или много да се страхува. Само лудия и безумеца не се страхуват. Страхът е нещо напълно нормално. Примерно в работата има не точно страх, а притеснение, при нова роля, спектакъл, филм или сериал, защото малко или много не знаеш дали ще се справиш на това ниво, на което ти искаш, дали ще ти се случат нещата и дали ще си свършиш работата. Тези притеснения са част от предизвикателството. Аз много обичам, когато ми дадат някоя по-различна роля от моят натюрел, от това, което съм правил досега. Режисьорите разчитат на това да вземат утвърдени актьори, че те ще ти изнесат филма или пиесата, като ракетен носител, което разбира се не е гаранция. И второ – „Той го е правил това 20 пъти досега и веднага ще ти го изиграе. Другото е малко рисково.“ Аз предпочитам да ми се появи някакво предизвикателство като роля, защото иначе забиваш в коловоз от едни 4 – 5 типажа. Вкарват те в една щампа. Става ти безинтересно. Примерно ролята на архитекта Лозан е точно обратното нещо. Защото след N на брой комедийни спектакли в които съм играл, това беше коренно различна роля за мен. Текста на Георги Марков е смислен и ролята ме провокира. Дали отсреща зрителя ще разбере философията на спектакъла, това е отделен въпрос. Ако един – двама човека от залата го асимилират, пак е нещо. Но лично аз предпочитам нови коренно различни неща от това, което съм правил досега като роли, за да има предизвикателство за самия мен – да разсъждаваш, да търсиш, да опитваш. Защото иначе става малко като по инерция. Липсва провокацията от новото!
Бисер Маринов: Слушайте вътрешния си глас, той никога няма да Ви подведе (част 1)
