Във втората част от интервюто актьорът Деян Донков разкрива част от мъдростта, получена от професор Крикор Азарян, на какво иска да научи децата си, какъв е бил самия той в детството си, как е решил да стане актьор и как се подготвя за поредното си представление.
Какво научи от твоя преподавател и приятел, Крикор Азарян, за театъра и живота?
В един от последните ни разговори, той ми сподели, че се е опитал да намери думата, която обуславя живота, която най-много отговаря на цялото това чудо и каза „За мен тази дума е „изведнъж“. Всичко става тук, сега и изведнъж, всичко се променя изведнъж. И ако се замисли човек, трябва да си готов за това следващо, което ще те сполети – добро или лошо, но то винаги е изведнъж и за това ти трябва винаги да си в кондиция, да си готов да посрещнеш тази изненада. Това важи и за сцената и за живота. Аз не намирам разлика между тях, защото докато играем, аз поне, живея и не спирам да живея. Другото е великото търпение, смиреност и спокойствие, въпреки несгодите, които той изживяваше и изтърпяваше без да занимава никого със собствените си терзания. Сведохме нещата до малко, но основни за битието.
Разкажи ми повече за наградата „Азарян“, която спечели. Какво означава тя за теб?
Бях много изненадан и беше голяма чест беше този приз, защото съм донякъде ученик на Коко, при него записах магистратура. Тук не става въпрос за това кой е негов студент, а за любовта към храма, театъра. За мен означава повече от всички награди, които съм взимал и които ще взимам. Защото тя за първи път се дава и е единствената, защото е на негово име и за мен означава всичко.
Имаш ли ритуал преди представление?
Не. Имам сериозна разгрявка на гласа, гласните струни и тялото, защото иначе може да се получи травма, защото ролите ми са доста експресивни и тежки и трябва да съм подготвен за тях. Казвам си и една молитва – „Отче наш“.
На какво искаш да научиш сина си Христо? Какъв човек искаш да стане?
Аз първо много се радвам, че успях да дам цялата си любов на сина ми Деян, който вярвам, че научих на много неща. Основните са да живее достойно, да не лъже себе си, да не прави компромиси, чрез които ще се погуби и ще изгуби и забрави пътя. Да живее с истината, да може да може да казва истината и да я приема, каквато е, дори да боли. Д знае, че футбола е само спорт, защото той е вратар на Левски. Вярвам, че това е добра формула за това накрая да си кажеш „Аз живях истински, наистина живях“. Защото ако взимаш пример или искаш да си като някой друг, загубваш себе си, започваш да симулираш някакъв чужд живот. Писал съм си мисли и чувства, и едно от тях гласи „Симулацията е най-добрият начин да живееш без да си живял“. Това което впоследствие разбрах, бях чел за възпитанието на децата от тибетците е, че от 0 до 5 – годишна възраст детето е цар при тях. Т.е. всичко му е позволено докато опознае материята и света. От 5 до 10 години е работник. Трябва да му скъсаш задника от работа. Това примерно Деян не сме го научили. Може би малко сме му спестявали възможности да бачка върху себе си и бъдещето си и въобще да върши някакви неща постоянно. Защото трябва да борави с тази материя и да знае, че не може да му се дава просто нещо отгоре. Защото животът не е даден просто за да го пилееш. Трябва да можеш да усетиш насладата от това да си се преборил за нещо. Деян вече, разбира се, го осъзнава – във футбола, в свиренето на китара, в училище. От 10 до 15 години се държиш с детето си като с равен. Вие сте най – добри приятели и заедно вършите всичко. От 15 до 20 години, най-тежките тийнейджърски години, му прехвърляш цялата отговорност – твоята на него. Казваш му „Ти от тук нататък си глава на семейството. Аз не знам, ти ми кажи какво да направя, защото аз мога да сбъркам, но ти не.“. Това е най-гениалната възраст на човека. Ще сведа нещата до прости и ясни сюжети.
А ти самият какъв си бил като дете?
Много свободен, щастлив и най-вече див. Баща ми и майка ми са разведени, израснах без баща. Майка ми е доста строга и нещата бяха, както трябва, но все пак нямах мъжка военна подготовка. Имах възможността да опитвам много спортове и въобще от всичко по много.
Тогава ли ти се прииска да станеш актьор?
Много е смешна и абсурдна историята. Когато бях на Бабини Видини кули, 14 – годишен, с едно момче, дойдоха да снимат някаква американска продукция с Аня Пенчева. Представяха рицарска епоха с коне. Тогава видях Аня с пищни форми, с едни кожи по нея, къси поли, на кон. Направо забахнахме с другото момче. Там ходехме на плаж, на Баба Вида. И си казвам „Колко е яко да си актьор! Какво става!“. Някакви героини, някаква приказка. Тогава може би за първи път го пожелах истински да стане. Аня се смее, тя го знае този случай. Иначе много голямо влияние ми е оказал сръбския филмов маратон. Когато имахме само Канал 1 и Ефир 2, във Видин хващахме сръбски канал, на който 3 денонощия, без спиране, даваха най-доброто от целия свят – най-добрите приказки, анимации, трилъри, екшъни, уестърни, ужаси. „Портокал с часовников механизъм“ съм гледал там за първи път, „Полет над кукувиче гнездо“, „За един пробит долар“, „Добрият, лошият и злият“, „Апокалипсис сега“, „Взвод“, „Кръстникът“, казвам ти въобще на прима виста. Всички класики на класиките. Аз тогава се влюбих в киноизкуството, защото гледах изумителни неща. Имах щастието да гледам нещо, което никой в България не е гледал, или поне болшинството. Изгледах световната класика още като дете. Висшето изкуство ми оказа голямо въздействие за качеството на професията, като си дам сметка.
