Драмата „Глембаеви“, с автор великана на хърватските автори Мирослав Кърлежа, играеща се на сцената на Народен театър „Иван Вазов“, е една от най – новите, предпочитани и посещавани постановки в столичния театрален афиш. Но кои са всъщност „Глембаеви“. Това е богата хърватска банкерска фамилия, зад чиято лъскава фасада и живот се крият редица мръсни тайни. Действието в „Глембаеви“ се развива в една нощ между 1 и 5 сутринта, а семейството е събрано за да отпразнува юбилея на акционерното си дружество. Виждаме директорът му Игнят Глембай (Деян Донков) и неговата (втора) съпруга – баронеса Шарлоте Кастели Глембай (Теодора Духовникова). На събитието присъства и най – големият син (от първата съпруга) на Игнаят – Леоне (Пламен Димов, който тази година заслужено спечели Икар за „Водеща мъжка роля“ за ролята си на Леоне), адвокати, лекари и приближени на семейството. Глембаевската идилия обаче изведнъж е застрашена от срутване с гръм и трясък – в пресата се появява статия, гласяща, че баронесата (славеща се с благотворителната си дейност) е блъснала възрастна жена, а друго момиче се е самоубило по вина отново на богатата фамилия. Започва обмисляне как всичко това да се опровергае и да бъде изчистено името на Глембаеви с всякакви средства: демагогство, „измиване на ръцете“, извъртане и преиначаване на истината и събитията, нападки срещу журналистите и т.н. Тук виждаме и кореспонденцията с днешната реалност (въпреки дистанцията на времето, от която е написана пиесата – 1929 г), където престъпленията на богатите биват и остават ненаказани.
Това е и един от повратните моменти в пиесата „Глембаеви“, след който се проследяват междуличностните отношения и се разкрива живота и тайните на главните действащи лица.

Един от най – интересните образи е този на Игнят Глембай, изигран от неповторимия с актьорското си присъствие и игра Деян Донков, който в тази си роля е суров, жесток, безскруполен и пресметлив богаташ, готов да прегазва всеки по пътя си. Човек, който сякаш е забравил, че е смъртен и че има душа и сърце. Единственият момент, в който се проявява човешкото в него, е този в сблъсъка му с Леоне, в който той защитава, заслепен до крайност, съпругата си, твърдейки, че тя го е научила как да живее истински и какво е любовта. В тази сцена всъщност виждаме човек, който дори при вида на веществени доказателства, уличаващи любимата му жена, отново не иска да им повярва и е готов да ги пренебрегне поради „неяснота“ около тях. Този и още редица други моменти от пиесата, както ще видим, превръщат Игнят Глембай в един от най – трагичните образи.
Такъв е и този на съпругата му Шарлоте, изиграна по емоционален и драматичен начин от Теодора Духовникова. Шарлоте е жена тръгнала от нулата, загубила родителите си още на 13 – годишна възраст и принудена да се справя сама с живота на улицата. Това обаче я прави още по – силна духом и тя се превръща в една от най – богатите жени в обществото, но по не особено морални начини. Шарлоте обаче е жена, която въпреки фриволната си флиртаджийска, драматична и нелогична същност, с която омайва не един мъж, също така е и човек, който застава зад истината, колкото и неприятна да е тя. Дори за самата нея и не се страхува да я изрече на глас пред света. Жена, която се оставя без задръжки на поривите и страстите си, но и такава, която със същия размах не спестява нищо от това, което смята за истина.

Леоне Глембаев, художникът, завърнал се като блуден син в бащиния дом, както ще разберем по – късно, с причина отлагал този момент с години, е изигран брилянтно и въздействащо от Пламен Димов. Леоне също е човек, който не се страхува да назове истината такава каквато е, без маски, което го превръща в будната съвсет на семейството, която сякаш, ако не е той, отдавна щеше да бъде погребана. Леоне е и човекът, който „скандално“ и абсурдно за всички останали, които удобно си затварят очите, разкрива мерзостите и престъпленията, вършени от фамилията. Но Леоне също е и човек, който е пълен със своите страсти и слабости, които не всеки път успява да прикрие и в даден момент се оказват фатални. Той е и образът, който обвинявайки другите в един момент извършва онова, в което сам ги съди. Но и доказва, колкото и да се бори и противопоставя на себе си, че във вените му тече глембаевска кръв, а от там и сеещото смърт проклятие, висящо над рода. Или както е прието да се казва: „Кръвта вода не става“ – изцяло кореспондиращ и приложим за сюжета на пиесата израз.
На фона на горните образи в „Глембаеви“ като лъч на чистота, святост и неопетненост се явява монахинята Беатриче, изиграна автентично с изключителна честност от Ана Пападопулу. По своята същност, ценности и вярвания, Беатриче е в тотален противовес на героите, потънали в морален, нравствен и личностен упадък като Игнят и Шарлоте Глембай. Но Беатриче, дори да се опитва, не може да предотврати неизбежно срутващото се като кула семейство (изразено и чрез многобройните черни столове, наредени един върху друг на сцената).
Да не забравяме и че пиесата „Глембаеви“ поставя ребром и въпроса – може ли това, което не е доказано, твърдено само с думи, да бъде вярно, само защото го чувстваме със сърцето, на кое да се доверим – на него или на математическата строга логика. Героите се лутат между вътрешните си усещания, пориви, страсти, вярвания, всеки търсещ истинността и борещ се да докаже себе си и своята истина, създавайки взиривоопасни конфликти, които заплашват да взривят всичко във въздуха, на първо място в тях самите.
В останалите роли на сцената ще видим актьорите Дарин Ангелов, Веселин Мезеклиев, Александър Кънев, Константин Станчев, Александър Тонев и Александър Карасански.











